— После, преди съвсем кратко време — преди няколко промени на Лунната жена, както бихте казали вие под небето — Късът отново проговори. Този път говореше с гласа на най-старата от ситите, с гласа, който чухте. Тя също ни попита за Минияр. И на нея не отговорихме.
— Защото се страхувате, че отново ще ви направят свои слуги ли?
— Да, дете на Херн. Освен ако някога не сте бягали от робство, няма да разберете този ужас. Нашите господари са без възраст. Ние не сме. Те запазват древната мъдрост. Ние сме в упадък. — Юис-фидри се заклати напред-назад и кожените му дрехи зашумоляха.
— Но ние знаехме нещо, което не знаеше нито един от питащите — каза той; в кръглите му очи проблесна нещо като насмешка. — Разбирате ли, нашите господари си мислят, че мечът Минияр никога не е напускал Асу’а, и това е вярно. Но онзи, който намери меча там, под замъка, онзи, когото вие наричате крал Джон Престър, поръча да го изковат наново. И под името Блестящ гвоздей го носи по целия свят.
Графът на Над Мулах подсвирна изненадано.
— Значи Блестящ гвоздей е бил старата Чума на Севера, Минияр на Фингил. Странно! Какви ли други тайни е взел със себе си Престър Джон в гроба си? — Той замълча за момент. — Но, Юис-фидри, ние все още не разбираме…
— Търпение. — Дуорът се усмихна студено. — Вие никога не бихте могли да се грижите за упорития камък и да събирате жътва от него, както правим ние, вие, бързокръвни деца. Търпение — той си пое дъх. — Водачката на Зида’я ни каза, че този меч, един от Великите мечове, някак си е много свързан със събитията, които се случват в момента, и със съдбата на смъртния принц, наречен Джосуа Без ръце…
— Джосуа Безръкия.
— Да. Но ние мислим, че това е номер, тъй като тя каза още, че този меч може да е жизненоважен и срещу същото зло, което прогони нашите съплеменници от Хикехикайо, и че същото това зло скоро може да заплашва всичко, което се е движило над или под земята. Как би могла съдбата на който и да било смъртен да повлияе на караниците на безсмъртните? — Гласът на дуора потрепери. — Това е още един капан, за да си играе със страха ни. Тя иска да потърсим помощта й, така че отново да попаднем в хватката им. Не я ли чухте? „Елате при нас в Джао е-Тинукай’и!“ Имало ли е някога по-хладнокръвно поставян капан точно пред очите на жертвите?
— Значи — най-после каза графът — оцеляването на Джосуа някак си е свързано с това оръжие, така ли?
Юис-фидри го стрелна с разтревожен поглед.
— Така твърдеше тя. Но как би могла да каже, че съдбата му е свързана с тази на Минияр, след като дори не знаеше, че той е бил изкован за втори път? Тя каза, че никой освен нас не знае това и че вероятно много съдби — вероятно всички нишки на съдбата — са свързани с три велики меча, от които Минияр е единият.
Юис-фидри се изправи и продължи с гробовен глас:
— А сега ще ви кажа едно ужасно, ужасно нещо. Въпреки че не можем да се доверим на някогашните си господари, ние се страхуваме, че те може да казват истината. Може би някаква огромна гибел наистина е дошла на този свят. Ако е така, може и да сме я довели ние, дуорите.
Еолаир се мъчеше да схване онова, което чува.
— Но защо, Юис-фидри? Историята на Блестящ гвоздей може и да е опасна тайна, но нали не сте я казали на никого? Когато Късът говори с нас, ние също не казахме нищо, защото не знаехме. Никакви тайни не са разкрити. Каква гибел сте довели?
Дуорът като че ли се притесни.
— Аз… не ви казах всичко. Късът ни повика още веднъж преди пристигането ви. Там беше страховитият непознат от Хикехикайо и пак питаше за Минияр… този проклет меч. — Той седна и се отпусна назад, сякаш нямаше никакви кости. — Този път само един от нас е бил на Мястото на Свидетеля… младият Шо-венна, когото видяхте. Бил е сам и гласът е всял у него огромен страх. Заплашвал е, после обещавал, после отново заплашвал. — Юис-фидри удари по масата с широката си длан. — Трябва да разберете, било го е страх! Нас всички ни е страх! Не сме онова, което бяхме. — Той сведе очи, като че ли се засрами, а после вдигна поглед и погледна жена си. Това като че ли му даде кураж. — Най-накрая ужасът на Шо-венна го надвил. Той казал на непознатия за Минияр, за това как е бил изкован наново и е станал Блестящ гвоздей. — Юис-фидри поклати огромната си глава. — Горкият Шо-венна. Не трябваше да го оставяме да пази сам при Къса. Дано Градината ни прости. Разбирате ли, деца на Херн, бившите ни господари може и да са ни лъгали, но ние все пак се страхуваме, че нищо добро няма да излезе от тъмнината в Хикехикайо. Ако Първата баба на ситите казва истината, кой знае каква сила сме дали в ръцете на злото?
Мейгуин почти не го слушаше. Губеше нишката на разказа му, осъзнаваше само откъслечни парченца — умът й се въртеше около мисълта за собствения й провал. Не бе разбрала добре волята на боговете. Сега й трябваше време да помисли.
Граф Еолаир седеше и мълчеше; залата се изпълни с мрачна тишина. Най-после Юис-фидри се изправи и каза:
— Вие споделихте храната ни. Нека ви покажем нашите награди, а после може да се върнете на светлата повърхност.
