Еолаир и Мейгуин последваха дуорите по дълъг наклонен коридор до една зала, чиито стени бяха странно разкривени.
— В тази стая и в другите под нея са образците — каза Юис-фидри. — Дълго са копали дуорите, а и надалеч. Всеки тунел, всяко дълбоко място, което сме прокопали, е тук. Това е историята на нашия народ, а ние двамата сме нейните пазители. — Той гордо размаха ръка. — Карти на светлия Кементари, лабиринта на Джина Т’се-неи, тунелите под планината, която римърсгардците наричат Вестивег, и онези, които прорязват планините над главата ни — всичко е тук. Катакомбите в Зае-и’мирита са отдавна погребани и безмълвни… но тук те живеят!
Еолаир бавно се завъртя, като местеше погледа си от повърхност на повърхност. Вътрешността на огромната зала бе сложно оплетена; всяка стеничка, всеки ъгъл и ниша бяха покрити с карти, издялани в живия камък.
— И казвате, че тук има карти на тунелите, които минават оттук, през Грианспог? — бавно попита той.
— Със сигурност, граф Еолаир — отвърна Юис-фидри. Стоенето сред образците като че ли бе върнало живота в слабата му фигура. — И на тях, и на много други.
— Ако може да ги получим, това ще е от огромна помощ в нашата собствена борба.
Мейгуин се обърна към графа; раздразнението й най-после изплува на повърхността.
— Какво? Да носим тонове камък горе до пещерите си ли? Или да слизаме тук до това изгубено място всеки път, когато трябва да изберем някое разклонение на пътя?
— Не — отвърна Еолаир. — Но също като ейдонитските монаси, бихме могли да ги прерисуваме на пергамент. — Очите му блестяха. — Сигурно има тунели, за които не сме и сънували! Атаките ни по лагерите на Скали наистина ще приличат на магия! Виж, Мейгуин, ти наистина намери огромна помощ за народа си, в края на краищата — помощ, която е по-голяма от мечове или копия! — Той се обърна към Юис-фидри. — Ще ни позволите ли да направим това?
Разтревожен, дуорът се обърна към жена си. Докато двамата си говореха, Мейгуин наблюдаваше графа. Еолаир се разхождаше от стена до стена и се взираше в подобните на пчелни килийки резби. Принцесата се бореше с нарастващия си прилив на гняв. Той да не си мислеше, че се радва на комплимента му за това „откритие“? Тя търсеше помощ от легендарните сити, а не от сбирщина плашила и техните карти на тунели. Тунели! Та нали тя бе преоткрила тунелите! Как смееше той да се опитва да спечели благоразположението й?
Беше приклещена между яростта, самотата и загубата. Изведнъж едно внезапно прозрение проряза мислите й като нож.
„Еолаир трябва да се махне!“
Тя не можеше да се успокои — докато той бе до нея, не би могла никога да разбере какво трябва да направи според боговете. Присъствието му я превръщаше в дете, в хленчещо раздразнително девойче, неспособно да изведе народа си от тези опасни и трудни времена.
Юис-фидри най-после се обърна и каза:
— Ние с жена ми трябва да поговорим с народа си, преди да вземем решение. Това е нещо ново и не можем да го направим с лека ръка.
— Разбира се — отвърна Еолаир. Гласът му бе спокоен, но Мейгуин успя да усети потиснатата възбуда. — Разбира се, направете както е най-добре за вашия народ. Сега ние ще си отидем и ще се върнем при вас след ден или два, или пък когато кажете. Но кажете им, че това вероятно ще спаси народа на Херн, на който дуорите често са помагали преди. Хернистиците винаги мислят за вас само с добро.
Мейгуин се сети за нещо друго и попита:
— А има ли тунели близо до Хейхолт?
Юис-хадра кимна и отвърна:
— Да. Асу’а, както го наричаме ние, е издълбан надълбоко, освен че е изграден нависоко. Сега костите му лежат под замъка на смъртните крале, но земята под замъка все още живее с нашите тунели.
— А тези карти също ли са тук?
— Разбира се — гордо отговори Юис-хадра.
Мейгуин кимна доволно и се обърна към графа на Над Мулах.
— Ето. Това е отговорът, който търсех. Пред нас лежи път: ще бъдем предатели към собствения си народ, ако не поемем по него. — И млъкна, и го погледна сериозно.
Еолаир налапа стръвта.
— Какво искаш да кажеш, принцесо?
— Ти трябва да намериш Джосуа, граф Еолаир — отвърна тя. Остана доволна от спокойния си тон. — Чу какво каза Юис-фидри. Тази работа с меча е много важна. Принц Джосуа трябва да бъде информиран, в случай че това знание може да се използва, за да се победи Елиас. Знаем, че докато Върховният крал преуспява, Скали Остроносия ще е като нож, опрян в гърлото ни. Отиди да намериш Джосуа и му кажи тайната на меча. Това ще е делото, което ще спаси народа ни.
Всъщност Мейгуин не си спомняше точно всичките подробности на разказа — нали бе заета със собствените си ужасни мисли, — но си спомняше, че има нещо общо с Джосуа и меча на баща му.
Еолаир я изгледа удивено и възкликна:
— Да отида при Джосуа?! Но ние нямаме представа къде е, нито дори дали е жив. Караш ме да напусна народа ни в такава нужда и да потегля на такава глупашка мисия?
— Ти твърдеше, че си чул, че е жив — студено му отговори тя. — Само преди малко ми изнасяше лекция за шансовете за неговото оцеляване. Можем ли да си позволим да приемем, че е мъртъв?
