По школуваното му изражение бе трудно да се разбере какво си мисли. Мейгуин си пое дъх и започна пак:
— Във всеки случай, граф Еолаир, ти не успяваш да видиш пълната важност на онова, което ни казаха дуорите. Картите за тунелите са важни, да… но вече можем да изпратим на Джосуа карти на укреплението на Елиас, както и на тайните входове, които могат да означават края на Върховния крал. — Докато говореше, това изведнъж наистина й зазвуча като добър план. — Знаеш, че Скали няма да отпусне хватката си върху нашата земя, докато Елиас управлява в Хейхолт.
Еолаир поклати глава.
— Твърде много възможности, твърде много. Има смисъл в това, което казваш, определено. Нека го обмислим. Ще ни отнеме дни да прерисуваме всички тези карти. Със сигурност ще е по-добре да го обмислим внимателно, да поговорим с Краобан и другите рицари.
Мейгуин искаше решението да се вземе сега, докато Еолаир се колебае. Страхуваше се, че повече време ще означава време за графа да измисли друго решение, а тя пак да изпадне в безпомощно състояние. Когато беше близо до него, сърцето й тежеше като камък. Тя имаше нужда той да се махне — вече го чувстваше като дълбок копнеж. Искаше да го няма, така че болката и объркването й да се махнат. Как ставаше така, че той да може да замъглява съзнанието й по този начин?
Тя сложи на лицето си студена маска.
— Не ми харесват възраженията ти, графе. Всъщност ти като че ли не правиш много важни неща тук, щом имаш време да ме проследяваш дълбоко под земята. Може би ще е по-добре да си зает със задача, която има някакъв шанс да ни спаси от сегашното ни положение. — Мейгуин се усмихна, нарочно подигравателно. Гордееше се с това колко добре прикрива истинските си чувства, но тази жестокост, колкото и да бе необходима, я изпълваше с ужас.
„В що за същество се превръщам? — чудеше се тя, докато внимателно наблюдаваше реакцията на Еолаир. — Това ли е държавническото изкуство? — Обзе я паника. — На глупачка ли се правя? Не, по-добре ще е, ако той се махне — но ако това е начинът, по който кралете и кралиците трябва да постигат желанията си, в името на Стадото на Багба, какъв ужас!“
И прибави високо:
— Освен това, графе, ти си се клел на рода на баща ми — казвам го в случай, че си забравил. Ако искаш да пренебрегнеш първото изискване, което ти поставя дъщерята на Лут, не бих могла да те спра, но боговете ще знаят и ще отсъдят. — Еолаир понечи да заговори, но Мейгуин вдигна ръка, за да го спре — много мръсна ръка, не можа да не забележи тя. — Няма да споря с теб, граф Еолаир. Направи това, което ти е заповядано, или не го прави. Реши сам.
Очите на Еолаир се присвиха, като че ли за първи път я виждаше истински и не харесваше онова, което вижда. Презрителното му изражение натисна сърцето й като непоносимо тежък камък, но вече нямаше връщане назад.
Графът почака дълго, преди да отговори.
— Добре, милейди — тихо каза той. — Ще направя така, както заповядвате. Не знам откъде се е взел този внезапен каприз — каприз ли! Това прилича на някаква лудост! Ако бяхте поискали съвета ми по този въпрос и се бяхте отнесли към мен като към семеен приятел, вместо като към васал, щях да се подчиня на желанието ви с радост. Вместо това вие ще получите подчинението ми, но в него няма да има много обич. Искахте да играете кралицата, но вместо това доказахте, че в края на краищата сте само едно неопитно дете.
— Млъкни — прегракнало каза тя.
Дуорите любопитно се вглеждаха в Еолаир и Мейгуин, като че ли те играеха някаква странна и неразгадаема пантомима. Светлините на Залата на образците се затъмниха за момент и сенките пораснаха до исполински размери върху подобните на лабиринт каменни стени. Миг по-късно бледата светлина проблесна отново и освети тъмните ъгли, но някаква сянка се бе настанила в сърцето на Мейгуин и не искаше да си тръгне.
Екипажът на „Облака на Еадне“ не се отнасяше с Мириамел и Кадрах нежно, докато ги измъкваше от трюма, но не беше и особено груб. Моряците изглеждаха доста развеселени от неочакваната двойка натрапници на борда. Когато пленниците излязоха под просветляващото небе, хората от екипажа задюдюкаха и почнаха да подвикват за греховете на монаси, които си взимат млади жени за спътнички, както и за добродетелта на младите жени, които си позволяват да пътуват по този начин.
Мириамел отвръщаше дръзко на погледите им, без да се впечатлява от грубите им подмятания. Въпреки добре познатия обичай на моряците да ходят с бради, мнозина от екипажа на „Облака“ бяха голобради и дори недостатъчно пораснали, за да си пуснат мустаци. Самата тя бе видяла повече за една година, сигурна беше, отколкото тези младоци през целия си живот.
