Все пак ставаше ясно, че „Облакът на Еадне“ не е бавноподвижен търговски кораб, който подскача като корито за пране покрай бреговата линия, а жилав океански пътник. Като дете на застаналия на река и обгърнат от морето Меремунд, Мириамел можеше да оцени качествата на кораба дори и само от начина, по който палубата се клатушкаше под краката й, както и от скърцането на въжетата и плющенето на белите платна над главата й, докато попиваха жадно утринния вятър.
Допреди малко Мириамел бе отчаяна. Сега си поемаше големи глътки въздух и сърцето й затупка по-спокойно. Дори бой с камшик по заповед на капитана щеше да е поносимо наказание. Тя бе жива и сред открито море. Слънцето се издигаше в сутрешното небе като фар на продължаващата надежда.
Един поглед към знамето на главната мачта потвърди, че Кадрах е бил прав. Орелът рибар на Преван летеше там, оцветен в охра и черно. Ех, ако бе успяла да поговори по-дълго с Диниван, за да разбере повече новини за набанския двор, както и на чия страна е родът Преван…
Тя се обърна, за да прошепне на Кадрах да пази тайната й, но морякът до нея, който дори и в прохладния вятър миришеше прекалено силно на осолено свинско, рязко я бутна пред една дървена стълба.
Човекът на мостика се обърна и погледна надолу към тях. Стресната, Мириамел си пое шумно дъх. Лицето му не й бе познато, нито пък той показа да я познава. Обаче беше много, много красив. Бе облечен в черни бричове и жакет, фино покрити със златиста бродерия. С пелерината от плат с цвят на злато, която се уви около него, и вятъра, който рошеше златнорусата му коса, този странен благородник приличаше на слънчев бог от древните легенди.
— Коленичете, простаци такива — изсъска един от моряците. Кадрах падна веднага на колене. Объркана, Мириамел се подчини по-бавно — не можеше да откъсне очи от лицето на златния мъж.
— Това са, господарю — каза морякът. — Онези, дето ги намери нискито. Както виждате, едното е момиче.
— Както виждам — сухо отговори мъжът. — Вие двамата останете на колене — нареди той на Мириамел и Кадрах. — Вие, мъже, тръгвайте. Трябват ни повече платна, ако искаме да стигнем до Гренаман тази вечер.
— Да, господарю.
Докато моряците забързано се отдалечаваха, онзи, когото наричаха „господарю“, се обърна, за да завърши разговора си с плещестия брадат мъж, за когото Мириамел предположи, че е капитанът. Благородникът погледна пленниците още веднъж, преди да слезе по лъвски от мостика. Мириамел си помисли, че очите му като че ли се задържаха на нея по-дълго, отколкото би изисквало само любопитството, и почувства как някакъв непознат гъдел пробягва през нея — наполовина страх, наполовина възбуда. Двама слуги подтичваха след него и внимаваха шибаното му от вятъра наметало да не се закачи някъде. За съвсем кратък миг златокосият мъж погледна назад и като улови погледа й, се усмихна.
Плещестият капитан гледаше Кадрах и Мириамел със зле прикрито отвращение.
— Графът каза, че ще реши какво да прави с вас, след като закуси — изръмжа той и се изплю опитно по вятъра. — Жена и монах… какво би могло да носи по-лош късмет, особено във времена като тези? Щях да ви изхвърля през борда, ако господарят не се бе случил тук.
— Кой… кой е господарят на този кораб? — тихичко попита Мириамел.
— Не разпознаваш ли герба, жено? Не позна ли и милорд, макар че стоеше пред теб? Аспитис Превес, граф на Дрина и Еадне, е господарят на този кораб… и по-добре се надявайте да ви хареса, че иначе ще идете при килпата. — Той изплю още сив ситрилов сок.
На Кадрах, който и без това бе блед, като че ли му прилоша при думите на капитана, но Мириамел едва ги чу. Тя мислеше за златната коса и смелите очи на Аспитис и се чудеше как може насред такава опасност внезапно да се почувства толкова неочаквано очарована.
— Ето, виждаш сам. — Бинабик посочи Куантака с безпомощно отвращение. Вълчицата клечеше с присвити уши и настръхнал врат, сивият й кожух бе обсипан със снежинки. Тролът запроклина: — Очите на Кинкипа! Ако можех да я накарам да го направи, бъди сигурен, че щях. Съгласна е да върви назад към абатството, но само за да е до мен, и нищо повече. — Той отново се обърна към животното. — Куантака! Саймън мосок! Умму! — После поклати глава. — Не иска.
— Какво й става? — Слудиг ритна земята и вдигна облак сняг в хапещия вятър. — Всеки час, в който не го намираме, следата става все по-неясна. А ако момчето е ранено, всеки час го отнася по-близо до смъртта.
— В името на дъщерята на планините, римърсгардецо — изкрещя Бинабик, — всеки час от всеки ден отнася всички ни по-близо до смъртта! — Той примига със зачервените си очи. — Мислиш ли, че аз не се тревожа за Саймън? Защо се препъваме насам-натам, откакто слънцето е изгряло? Ако можех да сменя носа на Куантака с моя, щях да го направя, повярвай! Но тя се изплаши от ужаса в абатството на Скоди и… виж! Дори ни следва с нежелание!
Куантака отново бе спряла внезапно. Когато Бинабик погледна назад, тя сведе огромната си глава и изскимтя — едва доловим звук в надигащия се вятър.
