Слудиг се плесна по краката с облечените си в кожа ръце.
— Проклет да съм, троле, зная! Но ние имаме нужда от нейния нос! Дори не знаем къде е отишло момчето, нито защо не ни отговаря. Викаме вече с часове!
Бинабик мрачно поклати глава.
— Точно тота ме тревожи най-много. Не изминахме много, преди да намерим коня му… най-много половин левга. Вече обиколихме два пъти по-далече, както и повечето от пътя назад, но все още не се вижда и следа от Саймън.
Римърсгардецът присви очи срещу сипещия се сняг.
— Ако е паднал, вероятно би тръгнал назад по собствените си следи… докато още ги е имало. Хайде да завлечем вълчицата още малко към абатството. Може би ако подуши момчето, ще е по-послушна. — Той тръгна напред с конете. Бинабик направи гримаса и подсвирна на Куантака. Вълчицата дойде неохотно.
— Не ми харесва бурята, която се задава — обади се тролът; само малко по-напред римърсгардецът вече се бе превърнал в сивкаво петно. — Изобщо не ми харесва. Това е предвестникът на тъмнината, която видяхме да се събира на север, близо до Стормспайк. Идва към нас с огромна бързина.
— Зная — изкрещя Слудиг през рамо. — Скоро ще трябва да се погрижим за собствената си безопасност, независимо дали намерим момчето, или не.
Бинабик кимна, а после рязко се удари с ръка по гърдите: веднъж, два пъти, после и трети път. Освен ако боговете на народа му не гледаха, никой не видя измъченото му движение.
Абатството, което бе станало сцена на такъв див ужас, се бе превърнало в тиха, покрита със сняг гробница. Преспите прикриваха повечето следи от онова, което се бе случило със Скоди и малките й подопечни, но не можеха да скрият всичко. Куантака не искаше да се приближи на повече от един изстрел с лък от мълчаливите стени; Бинабик и Слудиг пък влязоха в абатството само колкото да се убедят, че Саймън не е някоя от неподвижните, завити с бяло фигури, и бързо си тръгнаха.
Когато оставиха хиляда крачки между себе си и абатството, спряха и постояха мълчаливо известно време, като отпиваха от една манерка кангканг, заслушани в скръбния вятър. Куантака, очевидно щастлива, че отново е далеч от ужасното абатство, подуши въздуха и се сви на кълбо в краката на Бинабик.
— Свети Ейдон, троле — най-после каза Слудиг, — що за вещица беше тази Скоди все пак? Никога не съм виждал нещо, което да се сравни с това. Тя от последователите на Краля на бурите ли беше?
— Само дотам, че тези като нея правят онова, което Кралят на бурите желае, независимо дали го знаят, или не. Тя имаше сила, но освен това се надяваше да се превърне в сила… което, мисля си, е много различно. Една малка кралица на норните със собствена малка група последователи, това искаше да бъде тя. Времената на война и съперничество са времена, в които се надигат нови сили. Старият ред започва да се променя и се появяват хора като Скоди, хора, които се опитват да оставят следа.
— Благодаря на благословения Бог, че изтри от лицето на земята цялото им гнездо, чак до най-малкото кутре. — Слудиг потрепери и се навъси. — Нищо хубаво не би могло да стане, ако някое от тези вещерчета беше оцеляло.
Бинабик го погледна любопитно и каза:
— Характерът на невинните може да е формиран, както на тези деца, но понякога късметът позволява той да бъде преоформен. Не вярвам много в злото, от което няма връщане, Слудиг.
— Така ли? — Римърсгардецът се изсмя остро. — А какво ще кажеш за Краля на бурите? Какво добро би могъл да кажеш за такова адско изчадие с черно сърце като него?
— Някога той е обичал народа си повече от собствения си живот — тихичко отвърна Бинабик.
Слънцето премина през мрачното небе изненадващо бързо. Когато спряха отново, ранният здрач вече приближаваше. Бяха обиколили още два пъти разстоянието между абатството и мястото в гората, което бяха определили като най-далечната точка, до която бяха стигнали. Цялото им викане и преравяне на храстите остана без резултат: Саймън го нямаше, а тъмнината и бурята се приближаваха бързо.
— В името на кръвта на Ейдон — отвратено каза Слудиг и потупа сивата кобила на Саймън, която бе завързана за неговия кон. — Поне не загубихме и проклетия меч. — Той махна с ръка към Трън, но не го докосна. По черния меч проблясваха снежинки, но не се трупаха на бяла пелена като върху всичко останало. — Но това прави решението ни по-трудно. Ако момчето и мечът бяха загубени заедно, нямаше да имаме друг избор, освен да търсим.
Бинабик го погледна ядосано.
— За какво „решение“ говориш?
— Не можем току-така да зарежем всичко заради юношата, троле. Аз го харесвам и добрият Бог знае това, но имаме задължение към принц Джосуа. И ти, и другите четци на книги казахте, че Джосуа се нуждае от това оръжие, иначе всички сме обречени. Трябва ли да пренебрегнем това, за да търсим едно загубено момче? Ако го направим, ще сме по-глупави дори от него — да вземе да се загуби в тая гора.
— Саймън не е глупав. — Бинабик зарови лице в козината на врата на Куантака. — А и не искам повече да съм клетвопрестъпник. Заклех се да го пазя. — Гласът на трола бе заглушен от козината на вълчицата, но напрежението си личеше ясно.
