— Не казах — съгласи се Джирики. Носеше дълга свободна роба от тънък син плат, стегната на кръста с широка червена лента; краката му бяха боси. Бледолилавата му коса се спускаше на плитки пред ушите, а на темето му бе събрана с гребен от светло полирано дърво.
— Щях да умра в гората, ако не ми беше помогнал — каза Саймън и се изсмя смутено. — Ако Адиту не беше дошла, искам да кажа. — Той се обърна да я погледне; сестрата на Джирики го наблюдаваше съсредоточено. Тя кимна в знак на съгласие. — Щях да умра. — Докато го казваше, осъзна, че е съвсем вярно. Вече умираше, когато Адиту го бе намерила, отдалечаваше се с всеки миг от живота.
— И така — Джирики скръсти ръце на гърдите си, — за мен е чест, че можах да ти помогна. Това обаче все още не премахва задължението ми. Дължах ти два живота. Ти си моят Хикка стаджа, Сеоман, и ще си останеш такъв. — Той погледна сестра си. — Пеперудите са се събрали.
Адиту отговори на песенния им език, но Джирики вдигна ръка.
— Говори така, че Сеоман да разбира. Той ми е гост.
Тя се вгледа в него за миг и каза:
— Срещнахме Кендхараджа’аро. Не е щастлив.
— Вуйчо не е бил щастлив, откакто Асу’а падна. Нищо не мога да променя.
— Става дума за друго, Върбова клонке, и ти го знаеш. — Адиту го изгледа изпитателно, но лицето й остана спокойно. Тя се обърна да погледне Саймън и за миг като че ли бузите й потъмняха от някакъв срам. — Странно е да говорим на този език.
— Времената са странни, Зайче… знаеш го. — Джирики вдигна ръце към слънцето. — Ех, какъв следобед! Но трябва да тръгваме. Пеперудите са се събрали, както казах. Говоря спокойно за Кендхараджа’аро, но сърцето ми е неспокойно.
Саймън го изгледа; беше съвсем объркан.
— Позволи ми първо да сваля тези смешни дрехи — каза Адиту и се измъкна през друга завеса толкова бързо, че като че ли се стопи сред сенките.
Джирики поведе Саймън към предната част на къщата си.
— Ще я изчакаме долу. Имаме много, за което да си говорим с теб, Сеоман, но първо трябва да отидем до Ясира.
— Тя защо те нарече… Върбова клонка? — От всичките безбройни въпроси този бе единственият, който успя да състави.
— Защо аз те наричам Снежен кичур? — Джирики се вгледа в лицето на Саймън, а после се усмихна с чаровната си котешка усмивка. — Радвам се да видя, че си добре, човешко дете.
— Да тръгваме — каза Адиту. Бе се приближила зад Саймън толкова безшумно, че той ахна от изненада. Когато миг по-късно се обърна, ахна отново: Адиту бе сменила дебелите си дрехи с рокля, всъщност съвсем малко повече от лентичка блещукащ, почти прозрачен бял плат, препасан с панделка от оранжево като залез. Саймън се изчерви. Вярно, бе израсъл с камериерките, но още преди много години те го бяха пратили да спи с другите кухненски слуги. Тази почти голота бе повече от разсейваща. Той осъзна, че зяпа Адиту, бързо се обърна настрани и дори неволно направи Дърво пред гърдите си.
Смехът на Адиту бе като дъжд.
— Радвам се, че се отърсих от всичко това! Беше студено там, където бе човешкото дете, Джирики! Студено!
— Права си, Адиту — сериозно каза Джирики. — Ние лесно забравяме зимата навън, когато в дома ни е още лято. Да тръгваме към Ясира, където някои не искат да повярват, че зимата въобще съществува.
Той ги поведе навън към оплискания от слънцето коридор от върби до реката. Саймън вървеше най-отзад, все още изчервен, след като нямаше друг избор освен да я гледа.
Поради разсейването от Адиту в лятната й премяна, за известно време Саймън не мислеше много за нищо, но дори и пъргавата сестра на Джирики и безчетните други красоти на Джао е-Тинукай’и не можеха да го разсейват вечно. Бе видял и чул няколко неща, които започваха да го тревожат: Кендхараджа’аро очевидно му беше ядосан, а Саймън ясно бе чул Адиту да казва нещо за нарушаване на правила. Какво всъщност ставаше?
— Къде отиваме, Джирики? — най-после попита той.
— В Ясира. — Ситът посочи напред. — Ето там, виждаш ли?
Саймън се взря, като заслони очите си от силната слънчева светлина. Тук имаше толкова много разсейващи неща, а самата слънчева светлина бе едно от най-силните. Само преди няколко дни той се бе чудил дали някога ще се стопли отново. Защо пак позволяваше да го влачат някъде, след като единственото нещо, което искаше да направи, бе да се просне по гръб в детелината и да заспи?
Отначало Ясира му заприлича на огромна палатка със странна форма, палатка, чийто централен кол се издигаше на петдесет лакътя, направена от плат, по-променлив и пъстър от останалите красиви шатри на Джао е-Тинукай’и. Потрябваха му няколко мига, за да разбере, че централният кол е гигантски ясен с широко разперени клони — короната му се издигаше към небето високо над самата Ясира. След като приближиха още стотина крачки, той най-после видя защо огромната палатка трепти така.
Пеперуди.
