Все още на колене, Саймън вдигна замаяния си поглед. Всички очи бяха спрени върху него, като че ли той беше някакъв абсолютно неподходящ подарък. Шима’онари най-после каза нещо на Джирики, думи, които звучаха по-остро от всичко, което Саймън бе чувал на езика на ситите.
— Не, татко — отвърна Джирики. — Каквото и да се случва, не бива толкова леко да обръщаме гръб на традициите си. Гостът си е гост. Умолявам те, говори с думи, които Сеоман може да разбира.
Слабото лице на Шима’онари се разкриви в навъсена гримаса, но той все пак заговори на Западния език.
— И така, ти си човешкото дете, което е спасило живота на Джирики. — Той бавно кимна, но не изглеждаше особено доволен. — Не зная дали можеш да разбереш това, но синът ми е направил нещо много лошо. Той те е довел тук в противоречие с всички закони на народа ни… теб, един смъртен. — Кралят се поизправи и огледа присъстващите сити. — Онова, което е сторено, е сторено, народе мой, семейство мое. На това човешко дете не може да се случи нищо лошо — не сме паднали толкова ниско. Дължим му почести като на Хикка стаджа… носител на Бяла стрела. — Той отново се обърна към Саймън и на лицето му се изписа безкрайна тъга. — Но не можеш и да си тръгнеш, човешко дете. Не можем да ти позволим да си тръгнеш. И така, ще останеш завинаги. Ще остарееш и ще умреш с нас тук, в Джао е-Тинукай’и.
Крилете на милион пеперуди мърмореха и шепнеха.
— Да остана тук? — Саймън се обърна неразбиращо към Джирики. Обикновено невъзмутимото лице на принца бе пепелява маска на потрес и мъка.
Докато се връщаха към къщата на Джирики, Саймън мълчеше. Следобедът бавно преминаваше в сумрак и долината оживяваше от звуците и миризмите на лятото.
Ситът не направи нищо, за да разчупи мълчанието — направляваше Саймън по заплетените пътеки с кимвания и леки докосвания. Когато доближиха реката, която течеше покрай вратата на Джирики, някъде в надвисналите хълмове ситски гласове се издигнаха в песен. Мелодията, която се разля над долината, бе сложно построена последователност от низходящи мотиви: приятна, но с елементи на нехармоничност, звуците се извиваха през нея като лисица, която се щура сред жив плет по време на дъжд. В песента безспорно се усещаше нещо течно; след миг Саймън осъзна, че невидимите певци по някакъв начин пригласят на шума на реката.
Присъедини се флейта и развълнува повърхността на музиката като вятър вода. Саймън внезапно и болезнено се сблъска със странността на това място. В него се надигна самота, някаква боляща празнота, която не можеше да бъде запълнена нито от Джирики, нито от никой друг от вида му. Въпреки цялата си красота Джао е-Тинукай’и не бе по-добър от клетка. Саймън знаеше, че затворените животни залиняват и после умират.
— Какво ще правя сега? — безнадеждно попита той.
Джирики се вгледа в проблясващата река и се усмихна тъжно.
— Ще се разхождаш. Ще мислиш. Ще се научиш да играеш шент. В Джао е-Тинукай’и има много начини да прекарваш времето си.
Вървяха към вратата на Джирики. Водната песен се спускаше от обраслия с дървета склон — скръбна музика, която сякаш се променяше постоянно, но не бързаше, търпелива като самата река.
— В името на Елисия Майката — каза Аспитис Превес, — колко ужасни преживявания сте имали, лейди Мария! — Графът вдигна чашата си, за да отпие, но видя, че е празна, и забарабани с пръсти по покривката. Пребледнелият му паж побърза да му налее още вино. — Ужасно отношение към дъщерята на един благородник!
Тримата седяха около кръглата маса на графа. Един паж раздигаше остатъците от разточителната вечеря. Трепкащият пламък на лампите хвърляше объркани сенки по стените. Навън вятърът свиреше в такелажа. Две от хрътките на графа се бореха за някакъв кокал под масата.
— Ваша светлост е изключително любезен. — Мириамел поклати глава. — Баронството на баща ми е много малко, всъщност само имение. Едно от най-малките баронства в Селодшайър.
— А, тогава баща ви трябва да познава Годуиг? — Западният език на Аспитис бе малко труден за разбиране, и не само защото му бе чужд: чашата в ръката му вече бе пълнена и пресушавана няколко пъти.
— Разбира се. Той е най-силният от всички феодали там… силната ръка на краля в Селодшайър. — Като си помисли за жалкия, ревящ като магаре Годуиг, Мириамел едва успя да запази приятното си изражение, дори и докато гледаше красивия Аспитис, и хвърли поглед към Кадрах. Монахът бе потънал в някакво мрачно настроение — веждите му бяха свъсени като буреносен облак.
„Той мисли, че казвам твърде много — реши Мириамел и се ядоса. — Но кой е той, та да ми се чумери? Той ни вкара в този капан. Сега, благодарение на мен, вместо да политнем през борда като храна за килпата, сме на масата на господаря, пием вино и ядем хубаво сирене от езерните земи“.
