Земята между къщите (ако бяха къщи) бе покрита с дебела зеленина, най-вече с гъвкава детелина. Тя растеше навсякъде като килим, освен по пътеките от тъмна пръст, които бяха оградени с блестящи бели камъни. Елегантно извитите мостове над реката бяха направени от същия камък. Странни птици, чиито ветрилоподобни опашки бяха с цветовете на дъгата — зелено, синьо и жълто — се перчеха покрай пътеките, пърхаха непохватно между земята и най-ниските клонки и издаваха остри викове, които звучаха малко глупаво. Сред по-високите клони имаше и други проблясъци на пламенни цветове — птици толкова ярко оцветени, колкото и тези с ветрилообразните опашки, но със значително по-мелодични гласове.
Топъл, нежен ветрец носеше аромат на подправки, смола и трева до носа на Саймън. Птичият хор изпълняваше хиляда различни песни, които по някакъв начин си подхождаха и се смесваха като ужасяващо красива загадка. Прекрасният град се простираше пред него в осветената от слънце гора — едно небе, по-гостоприемно от всичко, което си бе представял.
— Това е… прекрасно — ахна Саймън.
— Ела — каза Адиту. — Джирики те очаква в дома си.
Когато той не помръдна, тя нежно го хвана за ръката и го поведе. Саймън се оглеждаше с възхищение и преклонение. Шумоленето на копринените платове и ромоленето на реката смесваха мелодиите си с песента на птиците и създаваха един нов звук, изцяло различен, но безкрайно прекрасен.
— Къде са всички? — най-после попита той. В целия град, докъдето стигаше погледът му, едно пространство поне два пъти по-голямо от Площада на битките в Ерчестър, не бе видял жива душа.
— Ние сме самотен народ, Сеоман — отвърна Адиту. — Стоим предимно сами, освен по определено време. Освен това сега е обед и мнозина са на разходка извън града. Изненадана съм, че не видяхме никой покрай Вировете.
Въпреки смислените й думи Саймън си помисли, че усеща нещо, което я безпокои, като че ли самата тя не бе съвсем сигурна, че казва истината. Но нямаше как да разбере: израженията или поведенията, които значеха нещо определено сред онези, с които бе израснал, бяха почти безполезни като стандарти, по които да съди за ситите, поне за тези, с които се бе срещал. Въпреки това той бе почти сигурен, че нещо тревожи водачката му, както и че това съвсем вероятно може да е празнотата, която бе забелязал.
Една голяма горска котка излезе господарски на пътеката пред тях и за един стреснат миг сърцето на Саймън забърза до ненормална скорост. Въпреки големината на звяра Адиту не промени походката си, а продължи да върви към него съвсем спокойно, сякаш го нямаше. Котката завъртя късата си опашка, отскочи встрани и изчезна в храсталака; само поклащащите се листа на една папрат бяха доказателство, че въобще е съществувала.
Явно птиците не бяха единствените същества, които се разхождаха необезпокоявани из Джао е-Тинукай’и. Покрай пътеката се мяркаха кожухчетата на лисици (рядко виждани и през нощта, да не говорим за посред бял ден), блещукаха като пламъци в оплетените храсти. Зайци и катерици се вглеждаха без любопитство в Саймън и Адиту. Младежът бе почти сигурен, че ако се наведе към някое от животинчетата, то ще се отмести бавно, обезпокоено за миг, но ни най-малко уплашено.
Минаха по един мост над реката и последваха течението по дълъг коридор от върби. Една панделка от бял плат се извиваше между дърветата отляво, увита около стволове и преметната през клони. Когато стигнаха по-надолу покрай редицата върби-пазачи, към първата панделка се присъедини още една. Двете се извиваха и се преплитаха, като че ли участваха в някакъв статичен танц.
Скоро започнаха да се появяват още бели панделки с различна ширина, преплитаха се в растящата картина във фантастично сложни възли. Плетките отначало образуваха само прости фигури, но скоро Саймън и Адиту започнаха да подминават все по-сложни картини, които висяха, обрамчени от стволовете на дърветата — горещи слънца, облачни небеса, надвиснали над океани, покрити с назъбени вълни, скачащи животни, фигури с развети одежди или брони, украсени с филигран: всичко това бе образувано от преплетени възли. Докато простите картини се превръщаха в цели гоблени от преплетена светлина и сянка, Саймън разбра, че наблюдава развиващ се разказ. Постоянно растящият гоблен от покрит с възли плат изобразяваше хора, които се обичаха и се биеха в земя, подобна на някаква странна градина, където имаше невероятни, но точно предадени от майсторските, магически ръце на неизвестния тъкач растения и животни.
После, както ясно показваше гобленът, нещо започна да се разваля. Беше изплетен само от бели панделки, но въпреки това Саймън почти можеше да види тъмното петно, което започна да се разпростира в живота и в сърцата на тези хора, както и начина, по който ги разболяваше. Брат се биеше с брата и несравнимата хубост се повреди безнадеждно. Някои от хората започнаха да строят кораби…
