Когато почти стигнаха равното, спряха пред две издигащи се ели — дънерите им изглеждаха достатъчно дебели, за да бъдат колони, които поддържат Небето. Объркани мрежи от цъфнали пълзящи растения висяха между двете стъбла, отрупани с цвят лиани провисваха почти до земята и потреперваха от вятъра. Жуженето на пчелите, тези упорити работници в златно и черно и с блестящи крилца, бе невероятно силно — хиляди пчели пиеха нектар от цветовете, обсипали пълзящите растения.
— Спри — каза Адиту. — Не преминавай толкова леко през Лятната порта.
Въпреки могъществото и красотата на огромните ели Саймън се изненада.
— Това ли е портата? Две дървета?
Адиту изглеждаше много сериозна.
— Ние изоставихме всички паметници от камък, когато избягахме от Асу’а Гледащия на изток, Сеоман. Сега… Джирики ме накара да ти кажа нещо, преди да влезеш през Шао Иригу. Каза, че без значение какво може да се случи по-късно, на теб ти е оказана най-рядката чест. Доведен си на място, на което не е стъпвал нито един смъртен. Разбираш ли това? Нито един смъртен не е преминавал през тази порта.
— А? — Саймън се стресна от думите й и бързо се огледа, уплашен, че може да види някаква неодобряваща публика. — Но… но аз просто исках някой да ми помогне. Умирах от глад…
— Ела — каза тя. — Джирики ни чака. — Направи крачка напред, а после се обърна и се усмихна. — И не бъди толкова разтревожен. Това наистина е голяма чест, вярно е, но ти си Хикка стаджа — Носител на стрелата. Джирики не нарушава най-старите правила за всекиго.
Саймън, който вече минаваше под огромните дървета, преди да разбере какво му казва Адиту, възкликна:
— Нарушава правила ли?
Адиту почти подскачаше напред, бърза и сигурна като сърна. Гората тук изглеждаше също толкова дива, но някак по-сговорчива. Толкова стари и големи дървета като тези не биха могли да познават докосването на брадва и все пак те спираха точно преди пътеката — висящите им клони не биха забърсали главата на никой, освен на най-високите пътници.
Дърветата от двете страни на пътеката бяха толкова гъсти, че Саймън не можеше да види на повече от един хвърлей камък пред себе си и започна да се чувства така, сякаш стои на едно място, а покрай него преминава безкрайно шествие от мъхести стволове. Въздухът определено се бе стоплил. Реката — ако се съдеше по шумния й глас, се извиваше по успореден път на няма и сто лакътя — изпълваше горския въздух с нежна мъгла. Съненото бръмчене на пчели и други насекоми опиваше Саймън като голяма глътка от ловното вино на Бинабик.
Той унесено следваше Адиту чрез простото повторение ляв крак, десен крак, ляв крак, когато тя изведнъж му махна да спре. Наляво от тях завесата от дървета се вдигна и разкри дъното на долината.
— Завърти се — каза тя и изведнъж зашепна: — Запомни, Сеоман, ти си първият от своя вид, който вижда Джао е-Тинукай’и — Кораба в океана на дърветата.
Това въобще не беше кораб, разбира се, но Саймън веднага разбра името. Опънати между върховете на дърветата и земята, както и от ствол на ствол и от клон на клон, вълнистите парчета плат с хиляди различни цветове наистина приличаха на сложни платна — и в този пръв миг цялата долина наистина му заприлича на огромен и невероятен кораб.
Някои от парчетата възхитително блестящ плат бяха опънати хоризонтално, за да образуват покриви. Други се увиваха около стволовете на дърветата или стигаха от клоните до земята, така че да изградят полупрозрачни стени. Някои просто се вееха и плющяха от вятъра, завързани за най-високите клони с ярки въжета. Целият град се поклащаше при всяка промяна на вятъра като гора от водорасли на дъното на океана, която се покланя елегантно с прилива.
Платната и привързващите ги въжета отразяваха с леки разлики отсенките на гората, така че на места добавките едва можеха да бъдат различени от онова, което бе израсло по естествен начин. Всъщност, когато се вгледа по-отблизо, завладян от неуловимата крехка красота на Джао е-Тинукай’и, Саймън видя, че на много места гората и градът изглеждат така, сякаш наистина са оформени като едно цяло и се преплитат с неземна хармония. Реката, която се извиваше покрай центъра на долината, бе по-кротка тук, но все още изпълнена с неотстъпчива звънтяща музика. Развълнуваната светлина, която се отразяваше във фасадите, подсилваше илюзията за водни дълбини. Саймън си помисли, че вижда и сребърните ленти на други потоци между дърветата.
