От широките клони на ясена до земята се спускаха хиляди нишки, толкова тънки, че изглеждаха като успоредни проблясъци на светлина — бяха през една длан разстояние навсякъде около дървото. А на тези нишки, от върха до земята, сбутани толкова близо, че се припокриваха като плочките на някакъв невъзможен покрив, лениво потрепваха с многоцветните си крила… милиони пеперуди. Бяха с всякакви цветове, които можеше да си представи — оранжево и виненочервено, и мандаринено, небесносиньо, нарцисовожълто, кадифеночерно като нощното небе. Тихият шепот на крилата им бе навсякъде, като че ли на самия топъл летен въздух бе даден глас. Помръдваха се лениво, като че ли почти бяха заспали — Саймън не можа да измисли друга причина да не се разхвърчат. Безбройните пъстри пеперуди разчупваха слънчевата светлина като несравнимо съкровище от живи скъпоценни камъни.
Ясира изглеждаше като дишащия, блестящ център на Сътворението. Саймън спря и внезапно избухна в безпомощни сълзи.
Джирики като че ли не видя реакцията на поразения Саймън.
— Малките крилца са неспокойни — каза принцът. — С’ху Кендхараджа’аро е донесъл новината.
Саймън подсмръкна и избърса очи. Внезапно си помисли, че може да разбере горчивината на Инелуки, омразата на Краля на бурите срещу детинския, разрушителен човешки род. Чуваше думите на Джирики все едно от огромно разстояние. Принцът на ситите казваше нещо за вуйчо си — да не би Кендхараджа’аро да говореше на пеперудите? Всъщност това не го интересуваше. Всичко просто му бе дошло твърде много. Не искаше да мисли. Искаше да си легне. Искаше да спи.
Джирики най-после забеляза състоянието му, внимателно го хвана за лакътя и го поведе към Ясира. Облепени от пеперуди нишки се точеха от двете страни на входа — само проста резбована рамка, по която се виеха рози. Адиту вече бе влязла и сега Джирики въведе Саймън.
Ако отвън ефектът от пеперудите бе на блестящо великолепие, то изгледът отвътре бе съвсем различен. Многоцветните лъчи светлина проникваха през живия покрив, като че ли през цветно стъкло, по някакъв начин станало течно. Огромният ясен, който бе гръбнакът на Ясира, се възправяше, окъпан в хиляди променливи краски. Гледката отново напомни на Саймън за някаква странна гора, израсла в непостоянния океан, и той се почувства така, сякаш се давеше, затънал безпомощно в разкош, който не можеше да разбере.
В огромната шатра нямаше много мебели. Красиви килими бяха разпръснати навсякъде, но на много места тревата растеше непокрита. Плитки локви блестяха тук-там, а около тях имаше цъфтящи храсти и камъни — всичко бе точно както беше и навън. Единствените разлики бяха пеперудите и ситите.
Бе пълно със сити, мъже и жени, с костюми толкова разнообразни, колкото и крилете на пеперудите, които трептяха отгоре. Отначало един по един, после на групи, те се извръщаха да погледнат новопристигналите — стотици спокойни, подобни на котешки очи, които светеха в променливата светлина. Нещо, което Саймън определи като тих, но злобен съсък, се надигна от множеството. Той искаше да избяга и всъщност дори направи кратък, объркан опит, но хватката на Джирики върху ръката му бе непоклатима, макар и нежна. Той откри, че го водят напред към издигнатата пръст около основата на дървото. Един висок, покрит с мъх камък стоеше там като предупредителен пръст, потънал в тревистата земя. На ниски кресла пред него седяха двама сити — една жена и един мъж, — облечени в прекрасни светли одежди.
При приближаването на Саймън и Джирики мъжът вдигна поглед. Завързаната му високо на главата му коса бе мастиленочерна и той носеше корона от резбовано бяло брезово дърво. Имаше същите ъгловати златни черти като на Джирики, но в крайчетата на тесните му очи и тънката му уста имаше нещо изпито, което подсказваше за много дълъг живот, изпълнен с огромно, но неуловимо разочарование. Жената от лявата му страна имаше коса с наситен медночервен цвят и носеше кръгче от бреза на челото. Дълги бели пера висяха от многото й плитки; носеше и няколко гривни и пръстени, черни и блестящи като косата на мъжа до нея. От всички сити, които Саймън бе виждал, нейното лице бе най-неподвижното и най-ведрото. И около мъжа, и около жената имаше някакъв ореол на старост, нежност и неподвижност, като тишината на тъмно старо езерце сред сенчеста гора, като спокойствието на небе, пълно с неподвижни гръмоносни облаци: изглеждаше напълно възможно тази кротост да крие нещо опасно — или поне опасно за незрелите смъртни.
— Трябва да се поклониш, Сеоман — тихо каза Джирики. Саймън падна на колене както заради треперещите си крака, така и заради всичко друго. Миризмата на пръст и трева го удари в носа.
— Сеоман Снежен кичур, човешко дете — високо каза Джирики, — знай, че си пред Шима’онари, крал на Зида’я и господар на Джао е-Тинукай’и, и Ликимея, кралица на Децата на зората, дама от рода на Годишния танц.
