— Тук — каза Адиту и го стресна. Гобленът ги бе завел до подобно на водовъртеж завихряне от светъл плат — водеща навътре спирала, която като че ли се изкачваше по лек наклон. Вдясно гобленът отскачаше надалеч, чак от другата страна на реката, и потреперваше в чистия въздух като мост от коприна. Там, където стегнатите панделки навлизаха в плискащия се поток, възлите изобразяваха осем великолепни кораба, които пресичаха изтъкани вълни. Гобленът докосваше върбите от отсрещната страна, обръщаше се, извиваше се срещу течението, в посоката, от която бяха дошли Саймън и Адиту, и се губеше сред дърветата.
Ръката на Адиту го докосна по лакътя и Саймън потрепери. Беше вървял в нечий чужд сън и бе забравил себе си. Последва я по няколко стъпала, внимателно изрязани в склона на хълма и покрити с гладки цветни камъни. Както и всичко останало, коридорът, по който вървяха, бе направен от полупрозрачен нагънат плат — близо до вратата стените бяха бели и постепенно потъмняваха до бледосиньо и тюркоазно. В белите си дрехи Адиту отразяваше тази променлива светлина, така че докато вървеше пред него, тя също като че ли сменяше цвета си.
Саймън прокара пръсти по стената и откри, че е толкова прекрасно мека, колкото изглежда, но любопитно здрава. Тя се плъзгаше под ръката му така лесно, сякаш бе златна жица, и въпреки това бе топла на пипане като пуха на малко птиченце и трепереше при всеки полъх на вятъра.
Коридорът ги изведе в голяма стая с висок таван, която, като се изключеше нестабилността на стените й, много приличаше на стая в богаташка къща. Тюркоазният цвят на плата близо до входа неуловимо се сменяше с ултрамарин. Ниска масичка стоеше до едната стена, а около нея бяха разпръснати възглавници. На масата имаше шарена дъска. Саймън си помисли, че е карта, но после видя, че е дъска за играта шент, също като онази, на която бе видял да играе Джирики в пещерата. Спомни си предизвикателството на Адиту. Фигурите бяха в изящна дървена кутия до дъската. Единственият друг предмет на масата беше каменна ваза, в която имаше само едно цъфнало ябълково клонче.
— Седни, Снежнокъдри — каза Адиту. — Джирики, изглежда, има посетител.
Преди Саймън да успее да седне, отсрещната стена започна да се издува, после политна нагоре така, сякаш се бе откъснала, и оттам излезе сит, облечен в яркозелено. Сплетената му коса бе дразнещо червена.
Саймън веднага позна вуйчото на Джирики, Кендхараджа’аро. Ситът мърмореше и изглежда, беше ядосан — изглежда, тъй като Саймън въобще не можеше да различи никаква емоция на лицето му. Кендхараджа’аро го забеляза и ъгловатото му лице се обезцвети, все едно кръвта бе изтекла от него като вода от обърната кофа.
— Судхода’я! Иси-иси’ей-а Судхода’я! — ахна той; гласът му бе изпълнен с удивен гняв.
Кендхараджа’аро прокара нежната си, обсипана с пръстени ръка пред очите и лицето си, като че ли се опитваше да изтрие гледката на върлинестия Саймън. И като не успя да го направи, изсъска с почти котешка тревога, а после се обърна към Адиту и започна да й говори на бърз плавен ситски, който въпреки това засили впечатлението за кипяща ярост. Адиту безизразно изслуша тирадата му; изпъстрените й със злато очи бяха разширени, но не и уплашени. Когато Кендхараджа’аро свърши, тя му отговори спокойно. Вуйчо й се обърна и отново загледа Саймън, като направи поредица странно сложни движения с пръсти, докато слушаше спокойния й отговор.
Кендхараджа’аро си пое дълбоко дъх и го обзе някакво свръхестествено спокойствие — той застина неподвижно като каменна колона. Само ярките му очи изглеждаха живи, горяха на лицето му като лампи. След няколко мига, все така изумително спокоен, той излезе, без да каже нито дума; краката му затропаха тихичко по коридора.
Саймън бе потресен от несъмнената сила на гнева на Кендхараджа’аро.
— Ти каза нещо за нарушаване на правилата… — почна той.
Адиту се усмихна странно.
— Смелост, Снежнокъдри. Ти си Хикка стаджа. — Тя прокара пръсти през косата си, любопитно човешко движение, а после посочи завесата, иззад която бе излязъл вуйчо й. — Да отидем при брат ми.
Пристъпиха в слънчева светлина. Тази стая също бе направена от трептящ плат, но едната стена бе навита до тавана и зад нея се виждаше полегат склон към плитък тих вир и широко езерце, заобиколено от тръстики и помръдващи трепетлики. Малки червено-кафяви птици подскачаха по скалите в средата на езерцето като завоеватели, които се перчат по кулите на превзета крепост. На брега няколко костенурки се припичаха на слънце.
— Вечер щурците тук пеят наистина прекрасно.
Саймън се обърна и видя Джирики — той явно бе стоял в сенките в другия край на стаята.
— Добре дошъл в Джао е-Тинукай’и, Сеоман — каза ситът. — Добра среща.
— Джирики! — Без да се замисля, Саймън сграбчи нежния сит в здрава прегръдка. Принцът се напрегна за миг, а после се отпусна. Твърдата му ръка потупа Саймън по гърба. — Ти така и не каза довиждане — продължи Саймън и се отдръпна засрамено.
