И той отново се поклони на Мириамел, а после се усмихна любезно на Кадрах. Този път Кадрах също се усмихна, но усмивката му по-скоро приличаше на озъбване. Пажът, внимателно понесъл лампата, ги изведе от каютата.
Аспитис остана замислен за миг, после взе каната и си наля още една чаша — и я изпи на една дълга глътка. Най-после проговори:
— Е, Ган Итай? Необичайно е да идваш тук… и е още по-необичайно да напуснеш носа през нощта. Нима водите са толкова спокойни, че песента ти не е необходима?
Нискито бавно поклати глава.
— Не, господарю на кораба. Водите засега са безопасни. Исках да дойда да ти кажа, че съм обезпокоена.
— Обезпокоена? От момичето? Та нали нискитата не са суеверни като моряците.
— Не като моряците, не. — Тя дръпна качулката си напред и скри всичко освен ярките си очи. — Момичето и монахът, дори и ако не са онова, което казват, са най-малката от грижите ми. От север идва огромна буря.
— И си слязла от носа, за да ми кажеш това? — подигравателно попита Аспитис. — Знаех го още преди да отплуваме. Капитанът казва, че ще стигнем брега, преди бурята да връхлети.
— Може и да е така, но има огромни стада килпа, които се движат насам от северните морета, като че ли плуват пред бурята. Песента им е яростна и студена, граф Аспитис. Като че ли идват от най-черната вода, от най-дълбоките падини. Никога не съм чувала такава песен.
Аспитис се вгледа в нея за момент; очите му бяха мътни, като че ли виното най-после бе започнало да го хваща.
— „Облакът на Еадне“ има много важни задачи, възложени ни от херцог Бенигарис. Ти просто прави онова, което е смисълът на живота ти. — Той стисна главата си с ръце. — Уморен съм, Ган Итай. Върни се на носа. Трябва да подремна.
Нискито го наблюдава известно време, изпълнено с неизмерима сериозност, а после се поклони елегантно и излезе. Вратата тихо хлопна. Граф Аспитис заспа, както си седеше на масата.
— Хубаво е отново да съм в компанията на благородник — каза Мириамел. — Те говорят само за себе си, вярно е, но наистина знаят как да покажат уважение към една жена.
Кадрах изсумтя от сламеника си на пода:
— Малко ми е трудно да повярвам, че си могла да видиш някаква стойност в това накъдрено конте, принцесо.
— Тихо! — изсъска Мириамел. — Идиот! Не говори толкова високо! И не ме наричай така. Аз съм лейди Мария, спомни си.
Монахът пак изсумтя отвратено.
— Благородничка, преследвана от Огнени танцьори! Хубава приказка му извъртя.
— Обаче проработи, нали?
— Да. И сега трябва да си прекарваме времето с граф Аспитис, който ще задава въпрос след въпрос. Ако беше казала, че си дъщеря на беден шивач, която се е скрила от страх за добродетелта си или нещо подобно, графът щеше да ни остави на мира и да ни свали на първия остров, където зареждат с вода и провизии.
— А дотогава да ни накара да работим като кучета… освен ако просто не ни изхвърлеше в морето. Вече ми писна от тази маскировка! Не е ли достатъчно зле, че бях послушник толкова време, та сега трябва да съм и дъщеря на шивач?
Въпреки че не можеше да види Кадрах в тъмната каюта, Мириамел някак усети, че той клати глава в несъгласие.
— Не, не, не. Нищо ли не разбирате, лейди? Ние не си избираме роли като в детска игра, ние се борим да останем живи. Диниван, човекът, който ни докара дотук, е убит. Не разбирате ли? Баща ви и чичо ви са във война. Войната се разпространява. Убиха лектора, най-главния свещеник на Изкупителя в Остен Ард, и няма да се спрат пред нищо, лейди! Това не е игра!
Мириамел преглътна ядовитата си реплика и се замисли за нещата, които бе казал.
— Тогава защо граф Аспитис не каза нищо за лектора? Определено това е нещо, за което биха говорили всички. Или и него си го измисли?
— Ранесин бе убит късно снощи. Ние тръгнахме рано сутринта. — Монахът се опитваше да запази спокойствие. — Санселан Ейдонитис и Съветът на уредниците може да не обявят какво се е случило още цял ден, дори два. Моля ви, повярвайте, че това, което казвам, е истина, или и двамата ще свършим по ужасен начин.
— Хъм. — Мириамел легна по гръб и издърпа одеялото до брадичката си. — Струва ми се, че ако не беше моята изобретателност и добрите маниери на графа, вече щяхме да сме свършили по ужасен начин.
— Мислете, каквото искате, лейди — каза Кадрах с дълбок глас, — но недейте, умолявам ви, да се доверявате на други повече, отколкото сте се доверили на мен.
Замълчаха. Мириамел чакаше съня. Една странна, натрапчиво чуждоземна мелодия плуваше във въздуха — безвременна и аритмична като тътена на морето, настойчива като издигащия се и спадащ вятър. Някъде в тъмнината навън Ган Итай успокояваше килпата с пеене.
Еолаир слизаше от височините на Грианспог насред най-лошата снежна буря на лятото. Тайните пътеки, които той и хората му с толкова труд бяха изсекли през гората само преди седмици, сега бяха покрити с дълбок сняг. Тъмното небе висеше потискащо ниско, като таван на гробница. Седлото му бе натъпкано с внимателно изрисувани карти, а главата му — с мрачни мисли.
