Въпреки всичко, което народът му вече бе изстрадал от войниците на Скали Остроносия, въпреки погубения крал Лут и бедния принц Гуитин, въпреки стотиците мъртви от собствените му смели мулахи под сивото небе на западните полета, графът изведнъж осъзна, за своя собствена изненада, че в него има дълбини на гнева и на суровата омраза, които все още не са отприщени. Хората на Скали, които се перчеха по пътищата на Хернисадарк, бяха достатъчно лоши, но мисълта за това как те довеждат жените и семействата си да живеят на хернистирска земя изпълваше Еолаир с гняв, по-силен от всеки, който бе изпитвал, откакто първите хернистирци бяха паднали на Инискрих. Еолаир обаче не можеше да направи нищо и само безпомощно проклинаше нашествениците и си обещаваше, че ще гледа как чакалите на Скали вият под ударите на камшици и бягат обратно към Калдскрайк — поне онези, които нямаше да умрат на свещената хернистирска земя, която бяха осквернили.
Внезапно графът на Над Мулах замечта за чистотата на битката. Силите на Хернистир бяха толкова осакатени при Инискрих, че оттогава не можеха да водят друга война, освен партизанска. А сега бяха прогонени в Грианспог и не можеха да направят почти нищо, освен да тормозят победителите. Богове, колко хубаво би било отново да размахва меча си, да е в редицата щитове, които отразяват слънчевата светлина, и да заповяда атака! Знаеше, че това е глупаво желание, беше предпазлив човек и предпочиташе обмислените разговори пред битките, но сега жадуваше за простота. Откритата битка, въпреки цялото си безумно насилие и ужас, все пак бе някаква красива идиотщина, в която човек можеше да се хвърли като в прегръдките на любовница.
А сега зовът на тази привлекателна, но опасна любовница ставаше по-силен. Цели народи като че ли бяха тръгнали на поход, цареше хаос, луди хора управляваха и ужасяващи легенди бяха станали реалност — и Еолаир жадуваше за прости неща!
Но дори и обзет от тези мечти, Еолаир знаеше, че не иска това насилие — плодовете на насилието невинаги отиват при справедливите или мъдрите.
Еолаир избегна най-западните покрайнини на Хернисадарк и заобиколи най-големите лагери на римърсгардците на Скали, които се бяха разпрострели по равнините под столицата на Хернистир — мина през хълмистата местност Дилати, която се издигаше като насип покрай крайбрежието на Хернистир, като че ли да предотврати нахлуване откъм морето. Наистина, Дилати щеше да представлява един почти невъзможен за решаване проблем за всеки евентуален завоевател, но нахлуването, което бе разбило Хернистир, бе дошло от обратната посока.
Планинците бяха подозрителни хора, но през последната година бяха свикнали с бегълците от войната, така че Еолаир успя да си намери подслон на няколко пъти. Онези, които го приемаха, бяха много по-заинтересувани от новините, които носеше, отколкото от това, че той е графът на Над Мулах. Напоследък клюките бяха най-ценената монета в държавата.
Толкова далеч от градовете никой въобще не знаеше много за принц Джосуа, да не говорим за това как битката му с Върховния крал би могла да е свързана с тежкото положение на Хернистир. Никой в Дилати нямаше ни най-малка представа дали братът на крал Елиас Джосуа е жив, или мъртъв, да не говорим за това къде би могъл да е. Но планинците бяха чули за смъртоносните рани на собствения си крал Лут от разказите на пътуващи войници, оцелели от битката при Инискрих, и затова се радваха да чуят, че дъщерята на Лут е жива и че хернистирският двор все още съществува, макар и в изгнание. Преди войната почти не бяха мислили за това какво прави или говори кралят в Тайг, но въпреки това той бе част от живота им и Еолаир предполагаше, че фактът, че е останала поне сянка на старото кралство, че още има оцелели от семейството на Лут, някак си потвърждават, че римърсгардците все някога ще бъдат прогонени.
След като излезе от Дилати, Еолаир заобиколи отдалече високостенния Кранхир — най-странния и най-изолиран град в Хернистир — и пое към Абаингат и устието на река Барайлеан. Не се изненада, че хернистирците от Абаингат са намерили начин да живеят под тежкото управление и на Елиас, и на Скали — хората от Абаингат бяха известни с гъвкавостта си. Бе всеобща шега в други части на страната да говорят за пристанищния град като за „крайно северен Пердруин“ поради общата им любов към печалбите и ненавистта им към политиката — или поне онзи вид политика, който пречи на търговията.
В Абаингат Еолаир получи първата истинска подсказка за местонахождението на Джосуа и това стана по много типичен за Абаингат начин.
