Вечеряше на една маса с някакъв набански свещеник. Вятърът виеше, по покрива тропаше дъжд и цялото помещение тътнеше като барабан. И там, в странноприемницата, направо пред очите на брадатите римърсгардци и високомерните еркинландци — новите владетели на Хернистир — отецът, който вероятно бе пийнал малко повечко бира, разказа на Еолаир една несвързана, но въодушевяваща история. Току-що бе пристигнал от Санселан Ейдонитис и се закле, че някой там, някой, когото той окачестви като „най-важния свещеник в Санселан“, му казал, че Джосуа Безръкия бил оцелял след падането на Наглимунд. Принцът заедно с още седмина оцелели избягал на изток, в безопасните степи. Свещеникът сподели още, че тези факти му били казани само при условието за неговата пълна дискретност.
Веднага след като му разказа тази история, сътрапезникът на Еолаир, изпълнен с пиянско разкаяние, го помоли да се закълне, че ще запази тайната му — както, графът бе сигурен, беше молил и много други, на които я бе разкрил. Еолаир се съгласи с достойно за похвала невъзмутимо лице.
Имаше няколко неща в този разказ, които го заинтересуваха. Точният брой на оцелелите в групата на Джосуа изглеждаше възможен признак за истинност, въпреки че той трябваше да си признае, че звучи почти като легенда, която тепърва се създава: едноръкият принц и храбрата му седморка. Освен това разкаянието на свещеника, че е издал тайната, изглеждаше истинско. Той не бе разказал историята, за да се направи на важен — по-скоро бе от онзи вид хора, които не могат да пазят тайна дори и за да спасят душата си.
Това, разбира се, повдигаше един въпрос. Защо човек с някаква важност в Майката Църква, какъвто според предположенията бе информаторът на свещеника, би поверил такова важно сведение на един малоумник, на чието глупаво червеникаво лице явно бе изписано, че не заслужава доверие? Определено никой не можеше да очаква, че този пияница ще запази нещо в тайна, да не говорим за толкова важна тайна в разкъсвания от война Север.
Еолаир бе объркан, но и заинтригуван. И започна да обмисля едно пътуване до равнините от другата страна на Еркинланд.
По-късно същата вечер, докато се връщаше от конюшнята — Еолаир никога не поверяваше на друг човек грижите за коня си: навик, който по-често му бе помагал, отколкото пречил — той спря пред вратата на странноприемницата. Яростният вятър, натежал от сняг, вееше по улицата и тракаше по кепенците на прозорците. От другата страна на пристанището морето шепнеше неспокойно. Всички жители на Абаингат като че ли бяха изчезнали. Среднощният град бе призрачен кораб, който се носеше под луната без капитан.
Странни светлини играеха по северното небе: жълто, тъмносиньо и лилаво, като остатъчен образ след светкавица. Хоризонтът пулсираше, набразден от лъчисти ленти — Еолаир никога не беше виждал такива, — едновременно смразяващи и все пак невероятно жизнени. В сравнение с тихия Абаингат северът изглеждаше диво жив и за един лудешки миг графът се зачуди дали си струва да се бори повече. Светът, който бе познавал, си бе отишъл и нищо не можеше да го върне. Може би беше по-добре просто да приеме…
Той удари ръкавиците си една в друга. Плясъкът отекна глухо и изчезна. Графът поклати глава, опитваше се да отърси унинието от мислите си. Светлините наистина бяха привлекателни.
А и къде щеше да отиде сега? Имаше няколко седмици езда до равнините отвъд долината Хасу, за които бе говорил свещеникът. Еолаир знаеше, че би могъл да се придържа към крайбрежието и да мине през Меремунд и Вентмаут, но това щеше да означава да пътува сам през Еркинланд, който бе изцяло верен на Върховния крал. Или би могъл да позволи на трептящите зари да го привлекат на север, към дома му в Над Мулах. Замъкът му бе превзет от грабителите на Скали, но оцелелите от народа му щяха да му дадат подслон и новини, както и шанс да си почине и да се подготви за остатъка от дългото си пътешествие. Оттам би могъл да се обърне на изток и да подмине Ерчестър от север, като се движи в защитната сянка на огромната гора.
Докато мислеше, той се взираше в призрачните проблясъци по северното небе.
Вълните бяха големи, тъмното небе — подивяло от парцаливите, злокобни облаци. Зигзагът на една светкавица проблесна на почернелия хоризонт.
Кадрах стисна парапета и изстена, когато „Облакът на Еадне“ се издигна високо, а после отново се спусна в падината между две вълни. Над главите им платната пукаха от силния вятър — шляпащи експлозии, подобни на удари с камшик.
— О, Бриниох — замоли се монахът, — махни този ураган!
— Това не може да се нарече и буря — презрително каза Мириамел. — Ти никога не си бил в истинска морска буря.
Кадрах преглътна и изстена:
— И не искам.
— Освен това защо се молиш на езически богове? Нали си ейдонитски монах.
