— Ако не го направите — каза Аспитис и нежно хвана ръката й, — не бихте били добрата и мила дама, която сте. Виждам, че вие двамата сте като семейство, че уважавате Кадрах така, както бихте уважавали и любим чичо.
Докато Аспитис я водеше по палубата под хората от екипажа, които си крещяха сред платната, за да могат да се чуват през воя на вятъра, Мириамел не можа да не погледне през рамо. Килпата все още се носеше сред бурното зелено море — наблюдаваше ги тържествено като свещеник, а отворената й уста бе като кръгла черна дупка.
Оръженосецът на графа, бледен младеж със сърдито лице, надзираваше как двамата пажове сервират на масата плодове, хляб и сирене. Турис, по-малкият от пажовете, залитна под тежестта на един поднос, върху който имаше студен говежди бут. Малкият паж изглеждаше умен — тъмните му очи дебнеха оръженосеца внимателно и за най-малкия знак, — но той бе в лошо настроение и въпреки всичко успя да намери няколко възможности да го плесне по врата заради мудността му.
— Изглежда, се чувствате много добре на кораб, лейди Мария — каза Аспитис с усмивка, докато наливаше чаша вино от красива медна кана. После посочи на по-големия паж да заобиколи масата и да й поднесе чашата. — Били ли сте на море преди? Пътят от Селодшайър до онова, което ние в Набан наричаме Веир майнис — Великото зелено — е дълъг.
Мириамел тихичко се прокле. Може би Кадрах бе прав. Трябваше да измисли по-прост разказ.
— Да. Искам да кажа, не, не съм. Не наистина. — Тя отпи една престорено дълга глътка вино, като се насили да отвърна на усмивката на графа въпреки горчивината му. — Пътувахме с кораб надолу по Гленивент няколко пъти. Освен това съм била и на Кинслах. — Тя отпи още една глътка, този път истинска, и осъзна, че е изпразнила чашата. Засрами се и я остави на масата. Какво щеше да си помисли този човек за нея?
— Кои пътувахте?
— Моля? — Тя виновно побутна чашата настрани, но Аспитис прие това като знак да й я напълни отново. Корабът се люшна силно, виното едва не се разплиска и Мириамел вдигна внимателно чашата.
— Казах, кои пътувахте, лейди Мария, ако може да попитам? Вие и вашият придружител? Вие и семейството ви? Споменахте баща си, барон… барон… — Той се намръщи. — Хиляди извинения, забравих името му.
Мириамел също го бе забравила. Скри паниката си с още една глътка — и то доста дълга, докато ровеше в паметта си. Името, което бе избрала, най-после се върна и тя преглътна.
— Барон Сеоман.
— О, да, разбира се — барон Сеоман. С него ли пътувахте надолу по Гленивент?
Тя кимна. Надяваше се да няма повече проблеми.
— А майка ви?
— Мъртва е.
— О! — Златното лице на Аспитис стана печално като скрито от облаци слънце. — Простете ми. Груб съм, че задавам толкова много въпроси. Ужасно съжалявам.
Мириамел имаше миг на вдъхновение.
— Умря от чумата миналата година.
Графът кимна.
— Мнозина умряха. Кажете ми, лейди Мария — ако ми позволите един последен и доста дързък въпрос — има ли някой мъж, на когото сте обещана?
— Не — бързо отговори тя и в следващия миг се зачуди дали не бе могла да даде по-добър и потенциално по-малко проблемен отговор. Пое си дълбоко дъх и задържа погледа на графа. Ароматичното вещество, на което миришеше в стаята, изпълваше ноздрите й. — Не — повтори тя. Той беше много красив.
— Аха! — Аспитис кимна сериозно. С младоликото си лице и превъзходните си къдрици той изглеждаше почти като дете, което си играе на възрастен. — Но вижте, вие нищо не сте хапнали, лейди. Гозбите не ви ли харесват?
— О, не, граф Аспитис! — бездиханно каза тя, като търсеше място, на което да остави чашата си, за да може да вземе ножа. Забеляза, че чашата пак е празна. Аспитис видя погледа й и се наведе напред с каната.
Докато тя се хранеше, графът говореше. Като че ли за да се извини за одевешния си разпит, той поддържаше разговора лек като лебедов пух, като говореше най-вече за странни или глупави неща, които се случваха в набанския двор. Ако някой го чуеше как говори, това трябваше да е доста пищно място. Той разказваше добре и скоро я накара да се засмее — всъщност, заради клатенето на кораба и чувството, че стените на малката каюта я притискат, тя започна да се чуди дали не се смее твърде много. Цялата обстановка беше някак подобна на сън. Беше й трудно да фокусира очите си върху усмихнатото лице на Аспитис.
Когато изведнъж осъзна, че вече не може да види никакво лице, една ръка се отпусна леко на рамото й: Аспитис стоеше зад нея и все още говореше за придворните дами. През винените пари, които изпълваха главата й, тя чувстваше докосването му, тежко и горещо.
