— Молих се за застъпничеството на Усирис целия следобед — каза Кадрах; лицето му бе бледо като рибешко месо. — Помислих си, че е време да опитам нещо различно. — Той се изправи на пръсти и се наведе през парапета. Мириамел се обърна на другата страна. След малко монахът се изправи и избърса устата си с ръкав. По палубата затропа дъжд.
— А вас, лейди — каза Кадрах, — нищо ли не ви тревожи?
Тя премълча подигравателния си отговор. Той изглеждаше наистина жалък — няколкото му кичура коса бяха залепнали по черепа, около очите му имаше тъмни кръгове.
— Много неща, но не и да съм на кораб в открито море.
— Смятай се за благословена — промърмори той, а после се обърна, за да се наведе отново през парапета. И изведнъж се облещи, изпищя, дръпна се и падна на палубата по задник.
— Костите на Анаксос! — изкрещя Кадрах. — Спасете ни! Какво е това?!
Мириамел пристъпи към парапета и видя от вълните да стърчи една сива глава. Тя беше бегло човекоподобна — без коса, но и без люспи, лъскава като на делфин, с поръбена в червено беззъба уста и очи, подобни на гниещи къпини. Гъвкавата уста се отвори в кръг, като че ли щеше да запее, издаде странен клокочещ крясък, а после главата се скри под вълните, мерна се проблясък на дълги ципести крака и съществото се гмурна. След миг главата се появи отново, още по-близо до кораба. Очите ги наблюдаваха.
Стомахът на Мириамел се сви.
— Килпа! — прошепна тя.
— Ужасна е — каза Кадрах, който все още клечеше до парапета. — Лицето й е на прокълната душа.
Празните черни очи последваха Мириамел, когато тя се премести няколко крачки настрани покрай парапета. Тя разбираше монаха много добре. Килпата бе много по-ужасяваща, отколкото би могло да е всяко обикновено животно, без значение колко е диво — толкова ужасяващо близка до хората и все пак толкова лишена от каквото и да било, което да прилича на човешки чувства или разбиране.
— Не съм виждала килпа от години — бавно каза тя, неспособна да откъсне очи от сивата глава. — А и никога не съм ги виждала толкова отблизо. — Мислите й се върнаха към детството й, към едно пътуване, което бе предприела с майка си Хилиса от Набан до остров Винита. Килпа се бяха плъзгали покрай дирята на кораба и за малката Мириамел те изглеждаха почти игриви, като делфини или летящи риби. Сега, като видя тази толкова отблизо, разбра защо майка й набързо я бе дръпнала от парапета и потрепери.
— Казваш, че си виждала килпа и преди, милейди? — попита някой и тя се извърна и видя Аспитис — бе отпуснал ръка на рамото на клекналия Кадрах. Монахът изглеждаше много зле.
— При едно отдавнашно посещение на… на Вентмаут — набързо каза тя. — Ужасни са, нали?
Аспитис бавно кимна: гледаше Мириамел, вместо хлъзгавото сиво нещо, което подскачаше във вълните под тях.
— Не мислех, че килпа плуват и в студените северни води.
— Ган Итай не ги ли държи на разстояние? — каза тя, за да смени темата. — Защо тази е дошла толкова близо?
— Понеже нискито е преуморена и легна да поспи, а също така понеже килпа са станали много смели. — Аспитис се наведе, взе от палубата един железен пирон с квадратна глава и го хвърли към безмълвния им наблюдател. Пиронът цопна на около стъпка от безносата безуха глава на килпата. Черните очи не примигнаха. — Напоследък са станали много активни. Потопили са няколко малки съда от зимата насам, а дори и два-три големи кораба. — Той бързо вдигна ръката си и златните му пръстени проблеснаха. — Но не се страхувай, лейди Мария. Няма по-добър певец от моята Ган Итай.
— Това нещо е ужасно! Зле ми е! — изстена Кадрах. — Трябва да отида да си легна. — Изправи се с мъка и се запрепъва по палубата.
Графът изкрещя някакви заповеди на екипажа и после обясни на Мириамел:
— Трябва да свием платната. Идва много силна буря и можем само да я изчакаме да премине. — Като че ли да подчертае тази мисъл, една светкавица отново проблесна на северния хоризонт. — Ще бъдете ли така добра да се присъедините към мен за вечеря? — Над вълните се дотърколи гръм; нов порив дъжд помете палубата. — По този начин хем спътникът ви ще си почине на спокойствие и ще се възстанови, хем и вие няма да сте без компания, ако бурята стане страшна. — Той се усмихна и показа равните си зъби.
Мириамел бе изкушена, но знаеше, че трябва да е предпазлива. Аспитис създаваше впечатление на увита на кълбо сила, на натегната пружина, и като че ли криеше нещо, за да не я уплаши. По някакъв начин това й напомняше за стария херцог Исгримнур, който се отнасяше към жените с нежна, почти прекомерна почтителност, като че ли нетактичната му прямота можеше всеки момент да се изплъзне от контрола му и да ги обиди. Аспитис също изглеждаше, като че ли държи скрит коз. Това бе качество, което тя намираше за интересно.
— Благодаря, ваша светлост — най-после каза тя. — За мен ще е чест… обаче ще трябва да ме извините, че от време на време ще излизам, за да видя да не би брат Кадрах да страда прекалено тежко поради липса на помощ или компания.
