Мисълта да легне и да се опитва да спи, докато бе толкова развълнувана, а Кадрах да й хърка на пода, бе непоносима. Тя открехна вратата на каютата и се ослуша, а после се измъкна и пак се качи на палубата. Въпреки поройния дъжд бурята като че ли бе утихнала малко. Корабът все още се клатеше така, че тя не можеше да върви, без да се държи за вантите, но морето се бе поуспокоило.
Привлече я някаква обезпокояваща, но примамлива песен. Песента се извиваше и пробождаше бурната нощ като конец от сребристозелено. Ставаше ту мека, ту възторжена или пронизващо силна, но промените се извършваха толкова неусетно, че бе невъзможно човек да си спомни какво се е случвало преди миг, нито да си представи как нещо различно от онова, което е в момента, изобщо може да съществува.
Ган Итай седеше със скръстени крака на носа. Главата й беше отметната към небето, качулката й бе паднала на раменете и бялата й коса се вееше от вятъра. Очите й бяха затворени. Тя се поклащаше в такт с песента, като че ли тя бе бърза река и плуването по нея изискваше цялото й внимание.
Мириамел се уви с вълненото си наметало и се сгуши под съмнителния заслон на борда, за да послуша.
Песента на нискито продължи около час, както й се стори — хлъзгаше се гладко от тон на тон и от темпо на темпо. Понякога плавните думи приличаха на стрели, устремени да улучат и да причинят пареща болка, друг път — на скъпоценни камъни, които заслепяваха с тлеещите си цветове. През всичко това минаваше някаква по-дълбока мелодия, която никога не изчезваше напълно, мелодия, която като че ли говореше за мирни зелени дълбини или за сън, както и за идването на тежка, успокоителна тишина.
Мириамел се събуди от дрямката си и се стресна. Ган Итай я наблюдаваше любопитно от носа. Бе спряла да пее и тътенът на океана изглеждаше любопитно плосък и немелодичен.
— Какво правиш, дете?
Неизвестно защо Мириамел се засрами. Никога не бе стояла толкова близо до ниски. Струваше й се, че е наблюдавала нещо много лично.
— Излязох да подишам чист въздух. Вечерях с граф Аспитис и ми призля. — Тя си пое дъх, за да успокои треперещия си глас. — Пееш прекрасно.
Ган Итай се усмихна.
— Вярно е. Иначе „Облакът на Еадне“ нямаше да направи толкова много успешни плавания. Ела, седни до мен да си поговорим. Известно време няма нужда да пея, а късните вахти са самотни.
Мириамел се качи до нискито и седна.
— Не ти ли омръзва да пееш?
Ган Итай се засмя тихо:
— На една майка омръзва ли й да отглежда децата си? Разбира се, но това ми е работата.
Мириамел тайничко хвърли поглед към сбръчканото лице на Ган Итай. Очите на нискито се взираха изпод белите й вежди в пръските и вълните.
— Защо Кадрах те нарече Тинуук… — Тя се опита да си припомни думата.
— Тинукеда’я. Понеже това сме ние: Деца на океана. Твоят придружител е учен човек.
— Но какво значи това?
— Значи, че винаги сме живели сред океана. Дори и в далечната Градина ние винаги живеехме на края на земята. Само откакто дойдохме на това място, някои от Децата на Кормчията се промениха. Някои съвсем изоставиха морето. Толкова ми е трудно да разбера това, колкото и ако някой спре да диша и започне да твърди, че това е много хубав начин на живот. — Тя поклати глава и сви тънките си устни.
— Откъде е народът ви?
— Много отдалеч. Остен Ард е само последният ни дом.
Мириамел помисли малко и каза:
— Винаги съм си мислила, че нискитата са същите като хората от Вран. А и вие много приличате на хората от Вран.
Ган Итай пак се засмя. Смехът й приличаше на шепот на вълни по пясък.
— Чувала съм, че макар и да са различни, някои животни си приличат, тъй като правят едни и същи неща. Вероятно хората от Вран, също като Тинукеда’я, са свеждали глави твърде дълго. — Тя пак се засмя, но Мириамел си помисли, че това не е щастлив смях. Най-после нискито каза: — А ти, дете? Сега е твой ред да отговаряш на въпроси. Защо си тук?
Изненадана, Мириамел я погледна.
— Какво?
— Защо си тук? Мислих за онова, което каза, и не съм сигурна, че ти вярвам.
— Граф Аспитис ми вярва — малко разсърдено отвърна Мириамел.
— Може и да е така, но аз съм различна. — Ган Итай обърна очи към Мириамел. Дори и на неясната светлина от лампите те блещукаха като антрацит. — Сподели с мен.
Мириамел поклати глава и се опита да се отдръпне, но тънките силни пръсти на нискито се сключиха върху китката й.
— Извинявай — каза Ган Итай. — Уплаших те. Нека успокоя ума ти. Реших, че във вас няма вреда… или поне не за „Облака на Еадне“, което е всичко, от което се интересувам. Сред моя народ ме смятат за странна, тъй като преценявам бързо. Когато нещо или някой ми харесва, значи ми харесва. — Тя се засмя сухо. — Реших, че те харесвам, Мария… ако това е името ти. То ще бъде твоето име засега, щом така желаеш. Не бива да се страхуваш от мен, не и от старата Ган Итай.
Объркана от вечерта, от виното и от това най-последно от всички чувства, Мириамел заплака.
— Недей, дете, недей… — Нежната ръка на Ган Итай, с пръсти като крачета на паяк, я потупа по гърба.
