— … но разбира се, тяхната красота е онази доста… подготвена красота, ако разбирате какво искам да кажа, Мария. Не искам да съм жесток, но понякога, когато духне вятър, от херцогиня Несаланта лети пудра като сняг от планински връх! — Ръката на Аспитис я стисна нежно, а после се премести на другото й рамо. По пътя пръстите му преминаха леко по тила й. Тя потрепери. — Не ме разбирайте погрешно, бих защитавал до смърт честта и красотата на нашите придворни набански жени… но в сърцето ми няма нищо толкова хубаво, колкото неподправената красота на едно провинциално момиче. — Ръката му отново се премести към врата й, докосването й бе нежно като крило на дрозд. — Вие сте толкова красива, лейди Мария. Толкова съм доволен, че ви срещнах. Бях забравил какво е да видя лице, което няма нужда от разкрасяване…
Стаята се завъртя. Мириамел внезапно се изправи и събори чашата с лакът. Няколко капки, подобни на кръв, попиха в кърпата й за ръце.
— Трябва да изляза навън. Трябва да подишам свеж въздух.
— Милейди — каза Аспитис; в гласа му явно се долавяше загриженост, — зле ли ви е? Надявам се, че моята бедна маса не е станала причина за неудобството на нежния ви организъм.
Тя помаха с ръка в опит да го успокои; искаше само да излезе от блестящата светлина на лампите и задушаващо топлия ароматизиран въздух.
— Не, не. Просто искам да изляза навън.
— Навън вилнее буря, милейди. Ще се намокрите. Не мога да го позволя.
Тя направи няколко залитащи крачки към вратата.
— Моля ви. Зле ми е.
Графът безпомощно сви рамене.
— Позволете ми поне да ви намеря топло наметало, което да ви предпази от дъжда. — Той плесна с ръце да повика пажовете, които неприятният оръженосец бе вкарал в малката стаичка, която служеше едновременно за килер и кухня. Единият започна да рови в огромния сандък до стената да намери подходяща дреха, докато Мириамел окаяно стоеше отстрани. Най-накрая я облякоха в миришещо на мухъл наметало с качулка. Аспитис, облечен по подобен начин, я хвана за лакътя и я изведе на палубата.
Вятърът духаше наистина силно. Потоци дъжд падаха косо надолу, превръщаха се в малки водопади от блещукащо злато, докато преминаваха през примигващата светлина на фенерите, а после отново изчезваха в чернотата. Удари гръм.
— Нека поне седнем под навеса, лейди Мария — извика Аспитис, — иначе и двамата ще хванем някоя ужасна треска! — Той я поведе към кърмата, под раирания в червено сенник, който трепереше от силния вятър. Кормчията — наметалото му плющеше — наведе глава, когато се вмъкнаха под сенника, но ръцете му продължиха да държат здраво щурвала. Двамата седнаха на влажните килими.
— Благодаря — каза Мириамел. — Много мило от ваша страна. Притеснявам се, че ви тревожа така.
— Тревожа се само, че това лекарство е по-лошо от болестта — каза Аспитис и се усмихна. — Ако лекарят ми чуе за него, ще ми наслага пиявици срещу мозъчна треска преди да съм мигнал.
Мириамел се засмя и веднага след това потрепери. Въпреки студа резкият морски въздух значително бе подобрил външния й вид. Тя вече нямаше чувството, че ще припадне — всъщност се чувстваше толкова по-добре, че не възрази, когато графът на Еадне и Дрина плъзна ръка около раменете й.
— Вие сте странна, но вълнуваща млада жена, лейди Мария — прошепна Аспитис едва доловимо над воя на вятъра. Топлият му дъх докосна измръзналото й ухо. — Чувствам, че около вас има някаква тайна. Всички провинциални момичета ли са така подвластни на настроения?
Мириамел съвсем определено не беше на едно мнение относно тръпката, която преминаваше през нея. Страх и възбуда изглеждаха опасно преплетени.
— Недейте — най-накрая каза тя.
— Недейте какво, Мария? — Бурята бучеше и вилнееше; докосването на Аспитис беше спокойно, копринено.
Поток объркани образи като че ли нахлу с вятъра — студеното далечно лице на баща й, младият Саймън, който се усмихва криво, бреговете на Илфуент, блещукащи в светлини и сенки. Кръвта шумно туптеше в ушите й.
— Не — каза тя, освободи се от ръката на графа, излезе изпод навеса и се изправи. Дъждът мокреше лицето й.
— Но, Мария…
— Благодаря ви за прекрасната вечеря, граф Аспитис. Причиних ви много неприятности и моля за извинението ви.
— Няма нужда да искате никакво извинение, милейди.
— Тогава ви желая лека нощ. — Блъскана от силния вятър, тя мина по палубата, слезе по стълбата и тръгна по тесния коридор. Влезе в каютата, която споделяше с Кадрах, спря в тъмнината и заслуша равното носово сумтене на монаха, благодарна, че той не се буди. След няколко мига чу ботушите на Аспитис да тропат по стълбите; вратата на каютата му се отвори, а после се затвори зад гърба му.
Мириамел дълго стоя облегната на вратата. Сърцето й биеше толкова бързо, като че ли искаше да избяга, за да се спаси.
Това любов ли беше? Страх? Какъв вид магия хвърляше златокосият граф, че тя се чувстваше толкова уплашена, толкова преследвана? Беше останала без дъх, объркана като подплашено зайче.
