— Нямам дом. — Мириамел се бореше със сълзите си. Беше на ръба да каже неща, които не трябваше да казва, без значение колко искаше да й олекне. — Аз съм… бегълка.
— Кой те преследва?
Мириамел поклати глава. Пръски се издигнаха високо над носа, когато корабът слезе в поредната падина между вълните.
— Не мога да кажа, но съм в ужасна опасност. Затова трябваше да се скрия на кораба.
— А монахът? Твоят учен придружител? Той не е ли също в опасност?
Мириамел се стресна от въпроса й. Имаше много неща, за които не бе имала време да помисли.
— Да, той също сигурно е в опасност.
Нискито кимна, като че ли бе доволна.
— Не се страхувай. Тайната ти е в безопасност при мен.
— Няма да кажеш на Аспитис… на граф Аспитис, нали?
Ган Итай поклати глава.
— Моите собствени преданости са по-сложни, отколкото би могла да разбереш. Но не мога да ти обещая, че той няма да разбере. Умен е той, господарят на „Облака на Еадне“.
— Зная. — Отговорът на Мириамел бе съвсем искрен.
Бурята хвърли поредния поток дъжд. Ган Итай се наведе и се взря в развълнуваното от вятъра море.
— Кълна се в къщата на Ве, не остават долу задълго! Проклети да са, много са силни! — Тя се обърна към Мириамел. — Време е да запея отново. Ще е добре да си слезеш в каютата.
Мириамел несръчно благодари на нискито и слезе по хлъзгавата стълба. Един гръм изтрещя като звяр, който ги търси в тъмнината. Изведнъж тя се зачуди отчаяно дали не е сглупила да отвори сърцето си за това странно същество.
Спря на входа на коридора и се вслуша. Песента на Ган Итай отново се издигаше срещу бурята в черната нощ — тънка нишка, която се опитваше да отблъсне гневното море.
Групата на Джосуа яздеше на север покрай бреговете на река Стефлод — срещу течението, нагоре от точката на сливането й с Имстрека, през тревисти земи, осеяни с ниски хълмове. Скоро хълмовете започнаха да се издигат и от двете им страни, така че хората на принца се озоваха в равна долина — огромно корито, по средата на което течеше реката.
Под мрачното небе Стефлод блестеше слабо като потъмняло сребро. Също както и с Имстрека, отначало песента на реката изглеждаше приглушена, но Деорнот си помисли, че в шепота й има някакъв подглас, като че ли тя крие в себе си гласовете на огромно шепнещо множество. Понякога шумът на водата сякаш се издигаше в нещо, наподобяващо мелодия, ясна като звън на биещи камбани. Миг по-късно, когато Деорнот се опитваше да разбере какво е онова, което е привлякло вниманието му, не се чуваше нищо друго освен ромона на течаща вода.
Светлината, която играеше по повърхността на Стефлод, бе също толкова призрачно непостоянна. Въпреки облачното време понякога водата блещукаше така, сякаш по дъното на реката се търкалят и подскачат горящи със студен пламък звезди. В други моменти блещукането се превръщаше в искра като в бижу. След това — също толкова внезапно, без значение дали слънцето се показваше, или бе скрито от облаци — водата отново ставаше тъмна и неогледална като олово.
— Странно е, нали? — каза отец Странгиард. — Въпреки всички неща, които сме видели… Боже мой, светът все още има какво да ни покаже, не е ли така?
— Има нещо много… живо във водата. — Деорнот присви очи. Една къдрица светлина като че ли се извиваше по настръхналата кожа на реката, подобно на блестяща риба, която се бори срещу течението.
— Ами, всичко това… хммм… всичко е част от Бога — каза Странгиард и направи знака на Дървото пред гърдите си, — така че разбира се, че ще е живо. — Той също присви очи и се навъси. — Но разбирам какво имате предвид, сър Деорнот.
Долината, изглежда, до голяма степен дължеше облика си на реката. Върби се свеждаха сънено от брега и трепереха, превити към студената вода като жени, които мият косите си. По-нататък реката се разшири и се забави, покрай бреговете се появиха гъсталаци от ракита и тръстика, пълни с птици, които писукаха, за да предупредят цялото си племе, че идват чужденци.
„Чужденци — помисли си Деорнот. — Точно като такива изглеждаме тук. Като че ли сме излезли от земите, предназначени за нашия народ, и сме навлезли в нечие друго владение“. Спомни си думите на Гелое в онази нощ преди седмици, когато за първи път се бяха срещнали в гората:
„Понякога вие, хората, сте като гущери, които се излягат на слънце върху камъните на разрушена къща и си мислят: «Ей, че хубаво място за припичане ми е построил някой» — И се бе намръщила при тези думи“.
„Тя ни каза, че сме в земите на ситите. Сега отново навлизаме в техните земи. Затова всичко изглежда толкова странно“.
Някак си това не премахна чувството му на безпокойство.
