Спряха за през нощта. Ниската трева тук-там бе нашарена с приказни кръгове, както ги бе нарекла Йелда — идеални окръжности от малки бели отровни гъби, които засветиха леко на тъмната земя, когато настъпи сумракът. Херцогиня Гутрун не искаше да спят толкова близо до тях, но отец Странгиард съвсем на място изтъкна, че хората от Гадринсет бяха казали, че цялата тази земя принадлежи на приказни същества, така че близостта на няколко кръга от гъби не означава кой знае какво. Гутрун, по-заинтересована за безопасността на малката Лелет, отколкото за собствената си, се съгласи, но с доста мърморене.
Огънят им помогна да разпръснат поне малко от странността на тези места. Вечеряха и говориха тихо до късно. Старият Таусър, който бе спал толкова дълго и толкова дълбоко по време на пътуването, че вече едва ли беше част от групата, а по-скоро бе като багаж, се събуди и остана да лежи и да гледа нощното небе.
— Звездите не са наред — каза той най-после толкова тихо, че никой не го чу. Той повтори казаното по-високо. Джосуа коленичи до него и хвана треперещата му ръка.
— Какво има, Таусър?
— Звездите. Не са наред. — Старецът издърпа пръстите си от ръката на принца и посочи нагоре. — Ето я Лампата, но в нея има една звезда повече, отколкото трябва. А и къде е Овчарската гега? Не би трябвало да изчезне до времето за жътва. А има и други, които изобщо не познавам. — Устните му потрепериха. — Всички сме мъртви. Преминали сме в Земята на сенките, както ни казваше баба ми. Мъртви сме.
— Стига — нежно каза Джосуа. — Не сме мъртви. Просто сме на друго място, а и ти спа много.
Таусър го изгледа изненадващо остро.
— Сега е месец анитул, нали? Не си мисли, че вече съм полудял от старост, без значение през какво съм минал. Гледал съм летните небеса два пъти по-дълго от тебе, млади принце. Може и да сме на друго място, но над целия Остен Ард светят едни и същи звезди… не е ли така?
Джосуа помълча. Тихият ромол на гласовете на другите долиташе иззад гърба му.
— Не исках да кажа, че си загубил ума си, приятелю. Ние сме на странно място и никой не знае какви звезди може да ни светят. Във всеки случай, нищо не можем да направим по въпроса. — Той отново хвана ръката на стареца. — Защо не дойдеш да седнеш по-близо до огъня? Ще е приятно да сме всички заедно.
Таусър кимна и Джосуа му помогна да се изправи.
— Малко топлина няма да ми дойде зле, принце. Чак костите ми са измръзнали… и това не ми харесва.
— Тогава ще е най-добре да седнеш по-близо до огъня. Наистина е влажно тази вечер.
Жаравата на огъня пукаше, непознатите звезди се въртяха в небето над главата им. Една ръка докосна рамото на Джосуа и той вдигна очи. До него стоеше Воршева, прехвърлила едно одеяло през ръката си.
— Ела, Джосуа. Ела да отидем да си легнем до реката.
Той се огледа. Всички спяха, с изключение на Деорнот и Странгиард, които си говореха тихо от другата страна на огъня.
— Не е хубаво да оставям хората си сами.
— Да оставяш хората си ли? — В гласа й проблесна гняв, но миг по-късно той отстъпи на тих смях. Тя поклати глава и черната й коса падна пред лицето й. — Никога няма да се промениш. Забрави ли, че вече съм ти жена? Четири нощи минаха така, сякаш изобщо не сме женени, тъй като ти се страхуваше от преследването на кралските войници и искаше да си по-близо до другите. Още ли се страхуваш?
Той вдигна поглед към нея. Устните му се извиха в усмивка.
— Не и тази вечер. — Той се изправи и я прегърна през кръста; усети силните мускули на гърба й. — Да слезем до реката.
Тръгнаха заедно боси през влажната трева. Светлината на тлеещия огън изчезна зад тях. Шепотът на реката ставаше по-силен. Стигнаха пясъка на брега и Воршева постла одеялото и седна на него. Джосуа също седна, придърпа я да легне и зави и двамата с тежкото си наметало. Известно време лежаха в мълчание до тъмната Стефлод и гледаха как луната дава прием за звездите. Главата на Воршева почиваше върху гърдите на Джосуа, измитата й в реката коса се бе разпиляла по бузата му.
— Недей да си мислиш, че понеже сватбата ни беше съкратена, тя означава по-малко за мен — каза той най-после. — Обещавам ти, че един ден ще си върнем живота такъв, какъвто трябваше да бъде. Ще си господарка на огромна къща, а не изгнаничка сред пустошта.
— Богове на клана ми! Ти си глупак, Джосуа! Мислиш ли, че ме интересува в каква къща живея? — Тя го целуна и се притисна към него. — Глупак, глупак, глупак! — Горещият й дъх докосна лицето му.
Не говориха повече. Звездите блещукаха в небето и реката им пееше.
Деорнот се събуди на разсъмване — събуди го плачът на Лелет. Отне му един миг да разбере защо това му се струва толкова странно — за първи път чуваше детето да издава някакъв звук.
Още докато се отърсваше от последните следи на съня — бе стоял пред огромно бяло дърво, чиито листа бяха от пламък, — вече посягаше към меча си. Седна и се огледа. Херцогиня Гутрун държеше момиченцето в скута си. До нея отец Странгиард бе подал главата си изпод наметалото като костенурка; рядката му червена коса бе влажна от росата.
— Какво става? — попита Деорнот.
