Яздеха бързо, макар да знаеха, че не могат да продължат дълго по този начин. Тритингските коне бягаха енергично, но вече бяха тичали цял ден. Вятокрък и Дивисвет явно имаха още много сили, но останалите коне се задъхваха — а и ездачите им не бяха много по-бодри. Докато яздеха през осветената от луната степ, Деорнот почти можеше да усети как силата му за съпротива угасва, оттича се като пясък през гърлото на пясъчен часовник.
„Стигнахме десет пъти по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи, че е възможно — мислеше той, стиснал здраво юздите; Дивисвет се спусна в една долчинка и се хвърли към отсрещния склон като лодка, която се сблъсква с вълна. — Не е безчестно да паднем сега. Какво повече би могъл да очаква Бог от това да дадем всичко от себе си?“ Той погледна назад. Останалите от групата бяха започнали да изостават. Деорнот дръпна леко юздите и забави коня, за да изчака другарите си. Бог можеше и да е готов да ги възнагради с геройско място на Небето, но той не можеше да се откаже от борбата, докато невинни хора като херцогинята и детето бяха изложени на риск.
Изорн бе прегърнал Лелет на седлото пред себе си. Лицето на младия римърсгардец бе сиво петно под лунната светлина, но Деорнот нямаше нужда да вижда приятеля си, за да знае какъв гняв и решителност са изписани на него.
Той отново погледна назад. Въпреки цялото им бързане, развяващите се пламъци на факлите бяха съкратили разстоянието до тях.
— Забавете! — извика Джосуа зад него в тъмнината. — Ако изтощим конете, няма да имаме сили да се бием. Вижте онази горичка на хълма! Там ще спрем.
Последваха принца нагоре по склона. Студеният вятър се бе усилил и клоните се превиваха и пукаха. В тъмнината бледите поклащащи се дървета приличаха на облечени в бяло духове, които скърбят след някаква ужасна трагедия.
— Къде са лъковете, сър Деорнот? — Гласът на принца бе съвсем спокоен.
— На седлото ми, принц Джосуа. — Деорнот потрепна от ужасната формалност, която прозвуча в гласа му: сякаш всички участваха в някакъв ритуал. Той откачи двата лъка и хвърли единия на Изорн, който вече бе дал Лелет на майка си, та ръцете му да са свободни. Докато Деорнот и младият римърсгардец опъваха гъвкавото ясеново дърво, отец Странгиард взе един кинжал от Сангфугол — държеше го нещастно, като че ли стискаше опашката на змия.
— Какво ще си помисли Усирис? — скръбно каза свещеникът. — Какво ще си помисли моят Бог за мен?
— Ще знае, че си се бил, за да защитиш живота на жени и деца — кратко отвърна Изорн, докато слагаше една от малкото им стрели на тетивата.
— А сега чакаме — просъска Джосуа. — Стоим близо един до друг, в случай че видя шанс отново да побегнем, и чакаме.
Минутите течаха, напрегнати като тетивата под пръстите на Деорнот. Всички нощни птици в дърветата над главите им бяха замлъкнали, освен една, чийто зловещ глух вик отекваше отново и отново, докато на Деорнот не му се прииска да пусне една стрела през гърлото й. Звук, подобен на далечно и постоянно биене на барабан, започна да се откроява над приспивното бърборене на реката и да става все по-силен. След малко земята затрепери под краката им и Деорнот се зачуди дали някога върху тази на пръв поглед необитавана земя се е проливала кръв. Дали корените на тези светли дървета някога са пили нещо различно от вода? Разправяха, че огромните дъбове около бойното поле при Чука пили кръв, докато сърцевината им не станала розова.
Грохотът на копитата се издигна и стана по-силен от ударите на сърцето на Деорнот, което биеше в ушите му. Той вдигна лъка, но не го опъна — пестеше силата си за момента, в който щеше да има нужда от нея. Вихър от премигващи светлинки се появи на ливадата пред тях. Устремният бяг на ездачите се забави, като че ли те някак си усетиха хората на принца, които се криеха в горичката. Когато дръпнаха юздите, развяващите се пламъци на факлите се издигнаха отново нагоре и разцъфнаха като оранжеви цветя.
— Та те са повече от двайсет! — нещастно каза Изорн.
— Аз ще поема първия — прошепна Деорнот. — Ти вземи втория.
— Задръжте — тихо каза Джосуа. — Не и преди аз да кажа.
Водачът слезе от коня си и се наведе, така че изчезна от светлината на факлите. После се изправи и погледна право към тях, все едно някак си ги бе забелязал сред дърветата. Деорнот се прицели в гърдите му — точно под лицето, подобно на бледа луна.
— Готови! — промърмори Джосуа. — Стреляй!
В клоните над главата им се чу шум и плясък. Една тъмна сянка блъсна главата на Деорнот и стрелата му излетя далеч над целта. Той извика уплашено и вдигна ръце, за да предпази очите си, но каквото и да го беше ударило, си бе отишло.
— Спрете! — извика глас от дърветата над тях: стържещ, подсвиркващ, нечовешки глас. — Спрете!
Изорн обаче опъна лъка си и изръмжа:
— Демони! — И издърпа тетивата чак до ухото си.
— Джосуа? — извика някой от ливадата отдолу. — Принц Джосуа? Чуваш ли ме?
Миг тишина.
— Ейдон да е благословен — въздъхна Джосуа, мина през пукащия храсталак и излезе под лунната светлина; бурният вятър развяваше плаща му. — Чувам те! — извика принцът.
