— Какво прави?! — обезумяло изсъска Изорн, а Воршева възкликна уплашено, но Деорнот вече също бе познал гласа.
Водачът на конниците извика отново:
— Джосуа? Аз съм, Хотвиг! — Той смъкна качулката си и се видя брадата му и разчорлената от вятъра коса. — Следваме ви от дни!
— Хотвиг! — нетърпеливо извика Воршева. — Баща ми с вас ли е?
Тритингът се изсмя сухо.
— Разбира се, че не, лейди Воршева. Пограничният тан ми е ядосан също колкото на вас и на съпруга ви!
Докато Хотвиг и Джосуа стискаха ръцете си, останалите от групата на принца излязоха от горичката. Трепереха и от напрежение, и от облекчение.
— Има много за разказване, Джосуа — каза Хотвиг, докато другарите му се изкачваха по склона към тях. — Но първо трябва да запалим огън. Яздихме бързо като самия Тревен гръмовержец. Студено ни е и сме капнали.
— Да. — Джосуа се усмихна. — Огън.
Деорнот пристъпи напред, стисна ръката на Хотвиг и каза:
— Слави милостта на Усирис! Мислехме си, че си Фенгболд, човекът на Върховния крал. Бях се прицелил в сърцето ти, но нещо ме удари в тъмнината.
— Може да славите Усирис — каза един сух глас, — но и аз имах нещо общо с това.
И Гелое излезе от дърветата зад тях. Магьосницата, стреснато осъзна Деорнот, носеше резервните му панталони и наметало, някак си ги бе взела от багажа му. Беше боса.
— Валада Гелое! — учудено каза Джосуа. — Идваш, без да си търсена.
— Вие може и да не сте ме търсили, принц Джосуа, но аз ви търсех. А и добре, че го правех, иначе тази нощ можеше да завърши с кръвопролитие.
— Значи ти ме удари, преди да успея да пусна стрелата? — бавно каза Деорнот. — Но как…
— Ще имаме достатъчно време за приказки — каза Гелое и коленичи, защото Лелет се изтръгна от прегръдката на Гутрун и се втурна в ръцете на мъдрата жена с безсловесен вик. Докато Гелое прегръщаше детето, огромните й жълти очи уловиха погледа на Деорнот и той потрепери. — Достатъчно време за приказки — повтори тя. — Сега трябва да напалим огън. Луната е далеч по пътя си. Ако сте на конете преди разсъмване, ще стигнете Камъка на раздялата по здрач. — Тя вдигна очи към северното небе. — А може би и преди бурята.
Небето бе катраненочерно от ядовити облаци. Дъждът преминаваше в суграшица. Рейчъл Драконката, замръзнала и смазана от бурята, пристъпи на завет до една сграда на Улицата на железарите, за да си поеме дъх. Ерчестър беше пуст, ако се изключеше някакъв човек с голям денк на гърба, който бавно пристъпваше през калта към Главната улица.
„Сигурно заминава и носи всичките си земни блага — горчиво си помисли тя. — Още един си отива, а и кой може да го вини? Като че ли чума е преминала през този град“.
Тя потрепери и тръгна отново.
Въпреки лошото време много от вратите по улицата се клатеха отворени — зад тях се виждаше празна чернота — и се затръшваха със звук, който приличаше на чупене на кости. Наистина, като че ли някаква чума бе разрушила Ерчестър, но всъщност бичът на страха, а не някаква болест, прогонваше жителите на града. Това, от своя страна, бе принудило управителката на камериерките да извърви целия квартал на железарите, преди да намери някой, който да й продаде онова, от което имаше нужда. Сега тя носеше покупката си под наметалото си, притисната към гърдите, за да я скрие от очите на редките минувачи и може би, надяваше се тя, за да я скрие и от очите на неодобряващия Бог.
Иронията бе, че нямаше нужда тя да върви през дивите ветрове и по запуснатите улици: всеки от неколкостотинте прибора в кухнята на Хейхолт би задоволил чудесно изискванията й. Но това беше нейният собствен план и нейното собствено решение. Да вземе онова, от което имаше нужда, от долапите на Джудит можеше да изложи дебелата управителка на кухнята на опасност, а Джудит бе една от малцината в замъка, към които Рейчъл изпитваше уважение. Още по-важно, това наистина си беше неин план и посвоему й беше необходимо да обиколи обитаваните от духове тесни улички на Ерчестър: това й помагаше да събере кураж, за да направи онова, което трябваше да се направи.
„Пролетно почистване“, непреклонно си напомни тя. Писклив смях, който изобщо не приличаше на нейния, изскочи от устата й. Пролетно почистване насред лято, а и май щеше да завали сняг. Тя поклати глава. Дощя й се да седне на калната улица и да заплаче. „Стига вече, дъртачко — каза си тя сама, както правеше често. — Имаш много работа, а от тази страна на Небето няма почивка“.
И да имаше някакви съмнения, че Денят на Отсъждането вече идва, точно както бе предсказано в светата Книга на Ейдон, Рейчъл трябваше само да си припомни кометата, която се бе появила в небето през пролетта на годината на коронясването на Елиас. По онова време, с оптимизма на неотдавна отминалите дни, мнозина бяха помислили кометата за знак, че е дошла нова ера и идва ново начало за Остен Ард. Сега бе ясно, че вместо това кометата бе предричала последните дни на Съд и Гибел. А и какво друго, упрекна се тя, би могла да означава такава адска червена резка в небето? Само сляпа глупост би могла да накара някой да си помисли друго.
