„Уви — помисли си Рейчъл, докато се взираше изпод качулката си в изоставените магазини на Главната улица, — всички ние сме си постлали собствените си легла от болка. И сега Бог ще ни накара да легнем в тях. Със Своите гняв и мъдрост Той ни даде чума и суша, а сега и неестествени бури. А и кой би могъл да иска по-ясен знак от ужасяващата смърт на горкия стар лектор?“
Ужасната новина бе минала през замъка и града под него като пожар. Хората сякаш говореха само за това от цяла седмица: лектор Ранесин бе мъртъв, убит в леглото си от някакви ужасни неверници, наречени Огнени танцьори. Освен това безбожните зверове бяха запалили част от Санселан Ейдонитис. Рейчъл бе видяла лектора, когато той бе дошъл за погребението на Джон. Ранесин бе прекрасен и свят човек. А сега, през тази страховита година, той също бе внезапно повален.
„Господ да спаси душите ни! Светият лектор убит, а демони и духове ходят през нощта дори и в самия Хейхолт“. Тя потрепери, като се замисли за гледката, която бе видяла от прозореца на помещенията за прислугата една нощ. Привлечена към прозореца не от някакъв звук или гледка, а по-скоро от някакво неопределимо чувство, тя тихо бе станала и се бе покатерила на едно столче, за да погледне към градината. И там, сред сенчестите фигури на животните от жив плет, бе видяла кръг от мълчаливи фигури с черни мантии. Останала почти без дъх от ужас, Рейчъл бе разтъркала старите си, започващи да я предават очи с юмруци, но фигурите не бяха сън или илюзия. Дори, докато гледаше, едната се бе обърнала, за да погледне нагоре към нея. Очите й бяха черни дупки в бяло като на труп лице. Рейчъл се смъкна от столчето, мушна се в твърдото си легло и придърпа одеялото върху лицето си. Лежа до зори, скована от безсънен страх.
Преди тази умопобъркана година Рейчъл се бе доверявала на преценката си със същата желязна вяра, която имаше и в своя Бог, своя крал и светостта на чистотата. След като дойде кометата и особено след жестоката смърт на Саймън, тази вяра бе силно разклатена. През двата дни след нощното й видение тя се разхождаше из замъка като в мъгла — умът й бе само наполовина съсредоточен върху задачите й. Отдавна се бе заклела, че ще умре преди да се превърне в малоумна старица, но тогава се зачуди дали вече не се е побъркала.
Но както бързо откри, ако се бе побъркала, това бе заразна лудост. Мнозина други също бяха виждали такива бледолики привидения. Смаленият пазар покрай Главната улица на Ерчестър бе пълен с прошепнати приказки за съществата, които се разхождаха през нощта и в провинцията, и в града. Някои казваха, че били призраците на жертвите на Елиас, които не можели да спят, докато главите им били забучени над портата Нарулах. Други казваха, че Приратес и кралят били сключили сделка със самия Дявол, че тези върнали се от смъртта адски изчадия превзели Наглимунд от името на Елиас и сега чакали неговите заповеди за други нечестиви задачи.
Някога Рейчъл Драконката не вярваше в нищо, което отец Дреосан не включваше в своя каталог на църковните приемливости, и се съмняваше, че дори и самият принц на демоните би могъл да препречи пътя й, тъй като и благословеният Усирис Изкупителят, и здравият разум бяха на нейна страна. Но сега бе суеверна като най-простата си камериерка, тъй като със собствените си очи бе видяла изчадията на Ада до живия плет в градината. Не можеше да има никакво съмнение, че Денят на Отсъждането идва.
Някакъв шум на улицата пред нея я извади от блуждаещите й мисли. Тя вдигна глава и прикри очите си от жилещата суграшица. Глутница кучета се биеше за нещо насред калния път — псетата ръмжаха и лаеха, докато го дърпаха и ръфаха. Рейчъл се премести по-близо до стените на сградите. Винаги бе имало безстопанствени кучета, които тичаха из улиците на Ерчестър, но сега, когато бяха останали толкова малко хора, те бяха направо подивели. Железарят й бе казал, че няколко кучета скочили през един прозорец и нападнали някаква жена в леглото й — нахапали я толкова зле, че кръвта й изтекла и тя умряла. Като си спомни това, Рейчъл изтръпна от страх. Спря и се зачуди дали да мине покрай кучетата, или не. Огледа се, но наоколо нямаше никого — само двама души в дъното на улицата, твърде далеч, за да са й от полза. Тя преглътна и тръгна напред, като прекарваше пръстите на едната си ръка по стената, а с другата стискаше покупката си. Докато минаваше покрай давещите се псета, се огледа за някоя отворена врата, просто за да е сигурна, че има къде да се скрие.
Трудно бе да се каже точно за какво се бият кучетата, тъй като и те, и плячката им бяха оваляни в кал. Едно от псетата вдигна глава от кълбото дръгливи ребра и костеливи хълбоци — устата му бе разтегната в идиотска усмивка, езикът му бе провиснал — и я загледа. Мръсната муцуна и отворената уста изведнъж й напомниха за грешник, осъден в бездната, изгубена душа, която е забравила всичко, което е знаела за красотата и щастието. Звярът се взираше мълчаливо в нея. Зърната суграшица дупчеха калната улица.
