Най-после вниманието на псето отново бе привлечено от битката на другарите му и то се извърна, изръмжа и се гмурна в гърчещата се купчина.
В очите на Рейчъл се появиха сълзи, но тя сведе глава и продължи да се бори срещу вятъра, забързана към Хейхолт.
Гутулф стоеше до краля на един балкон, който гледаше към Вътрешния двор. Елиас изглеждаше в необикновено весело настроение, като се имаше предвид незначителната тълпа, докарана в Хейхолт да наблюдава сбора на Еркинската стража.
Гутулф бе чул слуховете, които пъплеха сред бойците му — разказите за нощните ужаси, които изпразваха залите на Хейхолт и къщите на Ерчестър. Не само че сравнително малко хора бяха дошли, за да видят краля, но и настроението на събралите се бе бунтовно — Гутулф не би искал да се движи невъоръжен през такава тълпа, докато носеше колана, който го обявяваше за Ръка на краля.
— Неприятно време, нали? — каза Елиас; зелените му очи бяха втренчени в ездачите, които се мъчеха да задържат конете си на място под шибащия град. — Странно студено за анитул, не мислиш ли, Вълче?
Гутулф го погледна изненадано, зачуден дали кралят не си прави странна шега. Обърнатото надолу с главата време бе главната тема за разговор из замъка от месеци. Бе много, много по-лошо от „странно студено“ — бе ужасяващо неправилно и бе затвърдило предчувствието на графа за предстояща катастрофа.
— Да, сир — бе всичко, което каза. В ума му вече нямаше въпроси. Да, той щеше да изведе Еркинската стража навън, както бе пожелал Елиас, но след като се измъкнеха, нямаше да се върне. Нека престъпните идиоти като Фенгболд изпълняват желанията на краля. Той, Гутулф, щеше да вземе онези войници, които искаха, заедно с верните си слуги от Утаниат, и да предложи услугите си на брата на Елиас Джосуа. Или, ако оцеляването на принца бе само слух, щеше да отиде с последователите си някъде, където щяха да създадат собствени правила, извън досега на това същество с трескав мозък, което някога бе негов приятел.
Елиас го потупа механично по рамото, а после се наведе напред и махна повелително с ръка. Двама тръбачи вдигнаха дългите си рогове и изсвириха повика за сбор. Стотината стражи удвоиха усилията си да подредят неспокойните си животни в редица. Смарагдовият флаг с дракона на краля плющеше на вятъра, сякаш искаше да се откъсне от дръжката. Само неколцина от наблюдаващата тълпа изръкопляскаха, одобрителните им викове бяха заглушени от шума на вятъра и трополящата суграшица.
— Може би трябва да ми позволите да сляза при тях, ваше величество — тихо каза Гутулф. — Конете са нервни в тази буря. Ако се подплашат, ще изпогазят тълпата.
Елиас се намръщи.
— Да не би да се тревожиш от малко кръв под копитата им? Те са отглеждани за битка, това няма да ги нарани. — Очите му бяха толкова чужди, че Гутулф потрепери безпомощно. Елиас продължи, устните му се разтегнаха в усмивка: — Както знаеш, това е начинът, по който става всичко. Или можеш да смажеш онова, което стои пред теб, или сам ти да бъдеш смазан. Няма средно положение, приятелю Гутулф.
Графът издържа взора на краля за един дълъг момент, а после нещастно отклони поглед към тълпата долу. Какво значеше това? Дали Елиас подозираше нещо? Дали цялото това представление не беше само за да може кралят да погуби стария си другар и да присъедини главата му към останалите, които се бяха скупчили нагъсто върху портата Нарулах?
— А, кралю — простърга един познат глас, — излезли сте малко на въздух, така ли? Бих могъл да ви пожелая и по-хубав ден за това.
Приратес стоеше в коридора зад балкона, зъбите му бяха оголени в лисича усмивка. Носеше огромен плащ с качулка над неизменните си червени одежди.
— Радвам се да видя, че си тук — каза Елиас. — Надявам се, че си успял да си починеш след дългото пътуване вчера.
— Да, ваше величество. Беше неспокойно пътуване, но една нощ в собственото ми легло в Кулата на Хйелдин направи чудеса. Готов съм да направя, каквото наредите. — Свещеникът се поклони малко подигравателно и плешивото му теме лъсна за миг като пълна луна, преди той да се изправи и да погледне към Гутулф. — И графът на Утаниат. Добро утро и на теб, Гутулф. Чух, че ще потеглиш в името на краля.
Гутулф го погледна със студена неприязън.
— Против твоя съвет, както ми казаха.
Алхимикът сви рамене, като че ли да покаже, че собствените му възражения нямат голямо значение.
— Наистина мисля, че вероятно има по-важни неща, с които трябва да се занимава Негово величество, отколкото с издирването на брат си. Силата на Джосуа бе разбита в Наглимунд. Не виждам голяма нужда да го преследваме повече. Като семе на камениста почва, мисля, че той няма да се захване, няма да намери място, на което да стане достатъчно силен. Никой не би се осмелил да пренебрегне повелята на Върховния крал и да даде подслон на такъв отстъпник. — Той отново сви рамене. — Но аз съм само един прост съветник. Кралят знае какво иска.
