Е, кажете ми сега — не съм ли умна глава? Мисля, че просто съм ужасно умен!
Посред нощ се събудих, защото ми беше студено. Започнах по-добре да се загръщам в одеялото и носът ми уцели гъста копринена козинка. Арина. Не мога да кажа, че това много ми хареса. Арина беше единствената от моите котки, която не оставаше равнодушна към физическото и душевното състояние на стопанина си, тоест моето. Казват, че котките усещали отрицателната енергия и непременно лягали точно върху мястото, където я имало, за да я отнемат. Че именно в това те виждали своето котешко предназначение в нашия свят. Не знам, не знам… Не съм сигурен, че е така. Във всеки случай, от петте котарака и котки единствено Арина реагира на моето лошо настроение или някакво заболяване и с грижовността и самоотвержеността на майчица бърза да ми помогне. Фактът, че през нощта тя се бе качила в леглото и бе легнала до главата ми, ме смути и обезпокои. Уж бях в добро настроение, дори бих казал — отлично, не усещах и да ме хваща някаква болест. Защо ли бе дошла?
Тогава с известно закъснение осъзнах, че не ми е студено, а ме тресе. Тоест все пак отнякъде бях пипнал или грип, или настинка. Ах, колко лош момент за боледуване!
Здравият разум изискваше незабавно да стана от леглото и да взема някакво лекарство, за да убия врага още в зародиш. Да, но обичайният човешки мързел, умножен по присъщото на нас, мъжете, небрежно отношение към собственото ни здраве, не ме пускаше и нежно ми нашепваше: лежи си кротичко под мекото топло одеяло, та нали под него ти е толкова удобно и уютно, постарай се да заспиш, престори се, че нищо такова няма, че просто ти се е сторило, а на сутринта всичко ще бъде тип-топ.
Примъкнах Арина към гърдите си, сложих ръка върху топлото котешко гръбче и реших да постъпя мързеливо и небрежно. Да, обаче не — треската е нещо коварно и не минава просто така, дори от близостта на топлокръвно животно. Поизмъчих се още двайсетина минути и все пак станах, помъкнах се към кухнята, за да кипна вода и да разтворя в нея едно от модерните прахчета, дето обещават да убият начаса всякакви прояви на простуда и грип. Тези прахчета системно ми ги доставя Светка Безрядина, която непрестанно се грижи за здравето ми. Полученото вариво се оказа кисело-сладко, и то повече кисело, отколкото сладко, затова му втъкнах една препълнена лъжица ягодово сладко, произведено също от Светка и донесено ми още миналото лято. Видя ми се малко, та добавих още две лъжици. Сега пък ми стана прекалено сладко, така че се принудих да изпия една голяма чаша чай, та някак да нормализирам вкусовите си усещания и да ги уравновеся.
Много скоро почувствах, че съм се стоплил, и бързичко се мушнах обратно под одеялото, по което неспокойно се разхождаше напред-назад милозливата Арина. „Къде ходиш, човече? — четеше се в кръглите й кехлибарени очи. — Ти си болен и трябва да лежиш, за да мога да те лекувам. Бързо в леглото!“ Като поощрение за безупречната й служба й дадох парченце кашкавал, донесено от кухнята. Докато се намествах в леглото, Арина бързо, с мъркане и лекичко хриптене, излапа кашкавала, след което се върна на бойния си пост.
Когато се събудих на сутринта, без да отварям очи, инспектирах собственото си състояние. Все още дишах през носа, не ме тресеше, но пък така се дерях, сякаш в гърдите ми бяха напъхали цял вагон стъклен памук. Ясно, успял съм да докарам нещата до бронхит. Но нищо, не е кой знае какво, средствата за лечение са известни и изпробвани. Мога дори да не се обаждам на Светка, сам ще се справя. За всеки случай пъхнах под мишницата си термометър. Показа 37,6. За сутрин ми се стори множко. Добре че днес е неделя, мога с чиста съвест да се полекувам до утре, а пък после ще видим.
Закусих на две на три, обелих цяла тенджера картофи и ги сложих на огъня. Намерих в запасите си от най-разнообразни нужни и ненужни неща, насъбрали се по шкафчетата, суха горчица, насипах я в дебели вълнени чорапи и ги обух. Половината сварени картофи намачках, поставих ги в платнена торбичка и я наложих на гърдите си, притискайки я с дълъг широк пешкир, след което легнах на дивана, завих се с одеяло, пуснах телевизора и започнах да боледувам — стабилно и както му е редът. От топлото картофено пюре ми се доспа…
Събуди ме телефонът, обаждаше се Валя Семьонов.
— Къртиш ли? — презрително попита той, като чу моето дрезгаво и неразбираемо „ало“.
— Боледувам — отвърнах отмъстително. — Ако се държиш лошо, ще боледувам цяла седмица.
Представих си как моят приятел Валка трепва при тези думи. Когато участъковият боледува или е в отпуск, неговите задължения изпълнява старшият участъков, а именно такъв беше Семьонов, ето защо моята болест щеше здравата да му подреже крилата и да му изяде цялото свободно време, което той с изобретателност и майсторство си осигуряваше, за да печели пари от Мусатов.
— Боледуваш ли? Ами тогава… трябва да се лекуваш — разтревожен, посъветва ме той.
— Трябва — съгласих се аз.
— А ти лекуваш ли се?
— Лекувам се.
— Добре ли се лекуваш, правилно ли?
— Е, както умея.
— Сам ли?
— Сам.
