Николай Николаевич Царков доизживявал старините си в дом за стари хора и инвалиди. Както успял да установи Валка, със семейството си бил скъсал отдавна и окончателно, защото не искал да се примирява с „духа на печалбарството и интересчийството“, който бил завладял децата и внуците му — те с всички сили въртели бизнес и водели „буржоазен начин на живот“. Николай Николаевич бил яростен привърженик на съветската власт и смятал, че комунизмът не бил построен навреме просто по недоразумение. Пречел американският империализъм, за противостоенето на чиито интриги били нужни средства, сили и време, а далеч не защото идеята била порочна изначално и това било невъзможно по принцип. Овдовелият бивш следовател не желаел да живее под един покрив със своите „продали се на идеалите на капитализма“ потомци, предал апартамента си на държавата и заживял в дома за стари хора. На осемдесет и две години, той бил вече много слаб и болен, придвижвал се с усилие. След прекарания преди няколко години инсулт трудно контролирал едната си ръка, провлачвал крак при ходене и не говорел съвсем ясно, но от друга страна, както се сторило на моя приятел Семьонов, умът му си бил напълно наред.
Царков посрещнал Валентин благосклонно, изнесъл му дълга лекция за това как съвременното общество било изгубило моралните си ориентири и за упадъка на нравите изобщо, оплакал се, че неговият огромен опит на следовател и знанията му не били потрябвали на никого, а колко много интересни и важни за днешното поколение неща би могъл да разкаже… Именно на това място Валка сметнал за правилно да пристъпи към онова, заради което всъщност бил отишъл. И веднага разбрал, че старият следовател много добре си спомня онова дело. По-точно, двете дела: и на маниака убиец Личко, и на самоубийцата Лена Шляхтина. За спомняне си спомнял, но да се разкайва за грехове и да разказва какво точно е станало в действителност Николай Николаевич нямал особено желание. Наистина, отначало той бил самата доброжелателност.
— В нашите кръгове това бе нашумяло дело — бавно и внимателно изговарял думите Царков. — Защото беше изключителен случай: за такива тежки престъпления се бе оказал виновен служител на милицията, и то не редови служител, а от щаба на Градското управление, и то не в някое си там затънтено градче, а в столицата на нашата родина. Позор! Спомням си, че Николай Анисимович Шчолоков, министърът на вътрешните работи, много се бе притеснил. Страшно се срамуваше! Тогава той издаде заповед да се огледа от горе до долу цялата служба по подбора и разпределянето на кадрите, да се разработят нови методически препоръки, набирането на кадри за милицията да се постави на научни основи, та хора като този маниак да не могат да попаднат в нея. В академията дори създадоха специална катедра за разработване на научния подход!
Когато Семьонов опитал да каже, че Личко не е бил психично болен, Николай Николаевич сухо отговорил:
— Това не е мой проблем, а на медиците и съда. Лекарите са поставили диагнозата, въз основа на тази диагноза съдът е признал подсъдимия за невменяем. Лично аз нямах основание да не се доверя на резултатите от експертизата. Но ще ти кажа: дори ако са сбъркали диагнозата, пак трябваше да признаят този тип за болен. Защото съветският милиционер не можеше да бъде престъпник, той трябваше да бъде защитник и образец на морал и нравственост. В противен случай тази история щеше да е мощен удар по цялата наша идеология, а това не можеше да се допусне по никакъв начин. Идеологическото оръжие е най-мощното — всички го знаят.
На въпроса защо при него е попаднало толкова „просто“ дело — като това за смъртта на Шляхтина, Царков дал напълно ясното обяснение, което незнайно защо не бе хрумвало нито на мен, нито на Семьонов:
— Че ти какво искаш? Тя беше важен свидетел по делото на Личко. И имахме основания да подозираме, че някой я е убил като отмъщение, задето е дала показания срещу него. Жена му например или някой роднина или приятел. Дори мислехме, че може да го е направил някой от колегите на Личко. Представи си какъв скандал можеше да се вдигне, ако това се окажеше истина! Щяхме да получим втори милиционер убиец! И пак в столицата. Схващаш ли? Какъв удар щеше да бъде това по престижа на цялата съветска милиция! Ето защо това дело веднага бе предадено горе, за да се избегне разгласяването му. Аз бях водил делото на Личко, познавах материалите, имах пълен списък на всички негови връзки, а именно тях трябваше да отработим на първо място при издирването на евентуален отмъстител. Така че няма нищо чудно, дето делото за смъртта на момичето бе предадено именно на мен. За щастие там нямаше нищо такова, тя наистина се бе самоубила. Но не можехме да рискуваме. Идеология, нали разбираш.
