Валка Семьонов не можел да се закълне, че Царков е отговарял на въпросите му радостно и с въодушевление, но все пак отговарял. Ала щом станало дума дали следователят е бил сигурен във виновността на обвиняемия Олег Личко, старецът буквално се вбесил, обвинил приятеля ми в неуважение към старите професионалисти и в прекалено доверие на измислиците на жълтата преса. От яд дори говорът му се затруднил.
— То вие сега на всяка крачка затваряте невинни хора, за нищо я нямате тая работа, защото сте забравили и за чест, и за съвест! В наше време такива неща не ставаха. Знаеш ли какъв беше принципът тогава? По-добре да останат на свобода сто истински престъпници, отколкото да бъде пратен зад решетките дори един невинен. Тъй, тъй, младежо! И да не си посмял да помислиш, че в наше време сме могли да дадем под съд не виновния, а друг човек! Такива неща нямаше и не можеше да има!
След тази гневна тирада Николай Николаевич Царков казал на Валка Семьонов да се пръждосва и повече да не се връща. Валя не успял да потуши конфликта, не намерил подходящите думи, а той изобщо не умее да се извинява, такъв му е характерът. Така че срещата приключила — уви — на висок тон, който не звънтял, а неприятно скърцал. Жалко, че аз едва снощи съобразих за сроковете за предаването на делата в Прокуратурата на СССР. Ако бях схванал това поне ден по-рано и бях успял да поговоря с Валка, той можеше да зададе съответния въпрос на стареца. Интересно как би обяснил той този загадъчен факт на преждевременно „ударно разгръщане“ на дело от явно московски, а не всесъюзен мащаб. Но закъснях и всичко се получи така, както се получи. Сега, ако нещата наистина не са съвсем чисти, Царков ще успее да предупреди заинтересованите хора и дори ние със Семьонов един ден да се доберем до тях, те ще имат готови хубави отговори, солидни и убедителни. Ах, колко жалко! И няма кого да обвинявам, освен себе си — толкова тъпоумен и пипкав човек.
Закахърих се и от мъка изпих една трета от водната чаша уиски. Арина проследи действията ми с неодобрителен поглед. На останалите котки не им пукаше за моето здраве. Те вече отдавна седяха на пода около масата, привлечени от съблазнителните миризми на кашкавал, шунка и пушен салам, и търпеливо чакаха нервите на някого от нас да не издържат. Моите котки отдавна познаваха Валка и се отнасяха към него лоялно, защото неговите нерви все пак не издържаха. Зверовете добре помнеха, че щом се обърна, той току опитва да наруши режима им на хранене и крадешком им пуска парченца вкуснотии. Днес обаче всичко бе различно. Обикновено аз в ролята на домакин от време на време отивах до кухнята да донеса или отнеса нещо, да нарежа, да затопля, но днес солидно и добросъвестно боледувах, полуизлегнат на дивана, за да не ми се смъква компресът, така че Валка просто не можеше да направи нищо, което би убягнало от вниманието ми, дори много да искаше.
— Котките гледат — замислено продума той, взрян някъде в пространството.
— Гледат — потвърдих хладно.
— Искат да ядат.
Абе защо тези участъкови милиционери са толкова жалостиви?
— Нахранени са. Вече получиха всичко, което им се полага.
— Да, обаче гледат… Просто ми е съвестно да преглътна. Да им дам ли?
— Не си го и помисляй. Веднага ще те убия — заканих се аз. — Не ги гледай, те нарочно те измъчват. Дай по-добре да се върнем на нашия въпрос.
Валка с тежка въздишка захапа поредния сандвич. Видът му беше толкова покаян и засрамен, сякаш отнемаше последния залък на гладуващ просяк в сушава година.
— Освен това намерих онзи милиционер — съобщи ми той с пълна уста.
— Кой милиционер?
— Абе онзи, за когото ти е разказала твоята писателка. Дето бил познат на Шляхтина. Намерих пълния списък на хората, които са работили по убийството на колекционера нумизмат, прегледах го, обадих се на всички, които успях да открия. Въобще свърших планини от работа. Тъй като е минало много време, всичко вече се е изтрило от паметта на хората, та трябваше да търся връзки и да видя оперативните документи. С една дума, обиколката на апартаментите в блока, където е станало убийството, са извършили двама души: местният участъков и един оперативен работник от територията. Участъковият е загинал преди много години в автомобилна катастрофа. Така че единствената ни надежда е въпросният оперативен работник. — Семьонов прелисти бележника си. — Юрий Петрович Забелин. Живее в Москва, работи като ръководител на службата за безопасност при банка „Руски кредит“. Какво ще наредиш? Кой ще отиде при него — аз или ти?
— Валя, ама защо ме питаш, сякаш съм ти началник? — възмутих се аз. — На теб ти плащат, не на мен. Така че работи.
— Да бе, аз ще работя, а ти, не щеш ли, пак ще изровиш нещо — напълно резонно възрази той. — И изобщо, защо ме включи в тази работа? Да се беше заел ти. Какво, на теб не ти ли трябват пари? И време имаш повече, нали не си семеен, а не като мен, многодетния баща.
Валка имаше две деца, но смяташе, че това е твърде много за днешните трудни времена.
— Аз не мога да вземам пари от Мусатов — обясних му мрачно.
— Защо? Заради Юля ли?
