Всичко беше тъй благополучно, толкова спокойно… И не щеш ли, онова се върна. Но може това да е само сън? Не е имало снощи никаква детска тениска, само я е сънувал. И не е прекарал безсънна нощ, в действителност е спал дълбоко, толкова дълбоко, че сега не може да различи съня от реалността. Сега ще се прибере, ще вечеря с жена си, после ще се качи на третия етаж, ще влезе в спалнята си, ще отвори гардероба и ще се убеди, че няма и помен от някаква си детска жълта тениска със смешен заек на гърдите.
Ами ако има? Какво ще прави? Колко хубаво щеше да бъде, ако имаше внуци! Тогава можеше да си каже, че някое от децата е играло в дядовата си спалня и е пъхнало тениската си в неговия гардероб. И нямаше да има никакви въпроси, мъка, съмнения и страхове. Но Аргунов нямаше внуци. Неговата единствена дъщеря се омъжи едва преди седмица и замина с новоизлюпения си съпруг на двумесечно сватбено пътешествие из Европа.
Той никога не бе мислил, че домът му се намира толкова близо до центъра на Москва. Когато колата влизаше в двора, Аргунов неволно се прегърби. Искаше му се да се смали, да стане незабележим, да изчезне, да се изпари от колата и да престане да съществува. Тогава нямаше да е нужно да влиза в къщата, да се качва в спалнята си и да отваря гардероба.
Не може да не го отвори. Трябва да го отвори. Защото в дъното на душата му все още трепка плахата надежда, че всичко е било сън и не е имало нищо подобно.
Ами ако ТОВА е там?
Тогава ще се обади на Слава Ситников. Слава е единственият, с когото може да си поговори за това.
Олеся отново постави два жетона на червено, един на „нечетно“ и три на втората дузина. „Всеки път прави едно и също“ — помисли си Ситников, загледан с усмивка в младата жена.
— Никога ли няма да ти омръзне да правиш едни и същи залози? — попита я ласкаво. — Поне за разнообразие заложи на „нула“ или на първата дузина.
— За нищо на света! — весело отсече Олеся и го млясна по бузата.
— Добре, тогава промени броя на жетоните.
— За нищо на света — повтори тя, без да откъсва очи от топчето, което трескаво се мяташе в колелото на рулетката.
— Това е въпрос на принцип. Червено, „нечетно“ и втората дузина. Ще играя дотогава, докато накрая спечеля с тези залози.
— Ами с тях не можеш да спечелиш много. Разбирам да залагаше на едно и също число. Това е въпрос само на търпение и рано или късно ще удариш голямата печалба. А така…
— Аз не искам много и наведнъж — усмихна се тя и се притисна до него. — За мен е важен процесът. Моля те, поръчай ми едно кампари ориндж.
Ситников се огледа, откри сервитьора и го извика с едва забележимо движение на пръстите. След миг симпатичното чернооко момче се наведе над него.
— Слушам ви.
— За дамата кампари ориндж, а за мен, ако обичате, еспресо и пакет „Вог“.
Той бавно пиеше кафето си, пушеше тънка „дамска“ цигара и се любуваше на Олеся. Боже, колко я обичаше! Когато я гледаше, всичко в него се разтапяше и се превръщаше в мека пухена възглавница. Тя нямаше недостатъци, беше съвършена, както са съвършени дъщерите за своите любящи бащи, а синовете — за своите любящи майки.
В чантичката на Олеся замърка телефонът. Тя ядосано сбърчи носле и без да поглежда, натисна копчето.
— Ало! Аз ли? В казиното съм. Ами да, играя… Не, не, не се тревожи, с татко съм… Ама престани, за бога, колко може да съм пила! Три кампарита, в тях колко е алкохолът — няколко капки. Добре, добре, разбрах. — Тя подаде слушалката на Ситников. — Приеми указанията на ръководството — прошепна му и отново се извърна към игралната маса.
— Разбира се, ще я откарам, не се тревожи — каза той, без да пилее излишни думи за поздрав. — Добре, ще се видим по-късно.
Ей, какъв мъж е намерил господ за момичето му! Същинска квачка. Впрочем в ролята на господ в случая се бе изявил самият Ситников. Какво пък, за всичко се плаща. Гриша има недостатъци, но кой ли няма? Затова пък този брак има сума ти преимущества и Вячеслав Антонович е спокоен за Олеся. Тя е в добри ръце. Във всеки случай в такива, които харесват лично на него, на Ситников.
— С татко си била — изхъмка той и й върна телефона. — Намерила си прикритие. Мислиш, че щом татко ти е до теб, порокът в очите на съпруга ти престава да бъде порок, така ли?
Олеся се обърна и го погледна право в очите.
— Щом татко ми е до мен, значи до мен не е някой любовник — каза тя меко. — Та това е очевидно.
„Никак дори не е очевидно“ — саркастично си помисли Ситников.
Той така и не бе разбрал напълно какво я влече насам, към казиното, защо тя с такова упорство идва да играе на рулетката два пъти седмично, прави едни и същи залози и напуска заведението не когато свърши жетоните и парите, а в момент, известен единствено на нея. Тя играеше хазартно, вълнуваше се, стискаше длани, очите й горяха, бузите ту пламтяха, ту ставаха мраморнобели, но след около два часа Олеся спираше да играе и си тръгваше. И колкото и да се бе мъчил, Вячеслав Антонович така и не бе получил смислен отговор — защо.
