Той си поръча още едно кафе, отдалечи се от масата и седна в един мек фотьойл, до който имаше ниска дървена масичка с пепелник. Самият Ситников изобщо не играеше, никога и при никакви обстоятелства, нямаше влечение към хазартните игри, освен това беше държавен служител, ръководител на отдел в Министерството на икономиката, и трябваше да пази репутацията си. Добре е известно, че игрите в казино са лек и практически безконтролен начин за пране на пари, получени като подкуп, но за какво му беше на Ситников това главоболие? С Олеся обаче идваше в казиното с удоволствие, защото всяка минута край нея беше празник. Не играеше, а просто стоеше до нея или леко встрани, наблюдавайки как тя играе, разговаряше с нея. Ето и сега седеше и гледаше стегнатия й в тънка трикотажна рокля гръб, изящната й шия, поклащащите се дълги обеци, изискано подстриганите й коси на тила и му се струваше, че на света не съществува нищо по-хубаво, нищо по-прекрасно. Колко милостива е все пак съдбата към него, щом му е дала Олеся и му е позволила да се любува на тази красота!
Отново иззвъня телефон, този път неговият.
— Слава…
В първия момент Ситников дори не позна гласа и се намръщи.
— Слушам ви — каза строго.
— Слава, аз съм.
— Господи, Льовка! Какво е станало с гласа ти? Да не си болен? Или се е случило нещо?
— Случи се Слава, трябва да говоря с теб. Много е важно и спешно.
— Какво, още днес ли?
Ситников хвърли поглед към часовника — десет и половина. Да, неприятно…
— Не ми отказвай, Слава. Загубен съм без теб.
— Ама разбира се, разбира се. При мен ли искаш да дойдеш?
— Аз… не знам. Нямам представа как ще е по-добре… Изобщо нищо не разбирам.
— Ясно. Вкъщи ли си?
— Да.
— Аз ще дойда.
— Кога?
Ситников отново погледна циферблата. Сега уличното движение е относително ненатоварено, няма да има задръствания. За да откара Олеся вкъщи, ще му трябват двайсетина минути, от там до крайградската къща на Аргунов са още четирийсет. Но ще се съгласи ли Олеся да спре играта си веднага? Ами ако започне да капризничи, ако поиска да остане още? Тогава ще му се наложи да изгуби известно време за обяснения и увещания.
— След около час, час и петнайсет минути. По-рано няма да мога.
— Чакам те, Слава, чакам те с нетърпение.
Но не се наложи да губи нито думи, нито време. Още щом й каза, че е време да тръгват, тя събра от масата останалите жетони и Ситников не забеляза ни най-малък признак на недоволство по красивото й лице.
— Извинявай, че те прекъснах — виновно каза Вячеслав Антонович, когато се качиха в колата. — Но това наистина е важна работа.
Олеся мълчаливо взе ръката му, допря пръстите до бузата си, целуна я.
— Никога не ми се извинявай. — Гласът й звучеше тихо, но твърдо. — Ти знаеш какво правиш и не съм аз тази, която ще ти каже правилно ли е то или не.
От тези думи буца заседна на гърлото му и Ситников имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Стисна по-силно нейните тънки пръсти.
— Ти си най-голямото съкровище в живота ми. Така е, така ще бъде и никакви твои съпрузи няма да променят това. Винаги ще бъдеш моето съкровище, а не тяхното. Разбра ли ме?
— Защо „съпрузи“, защо в множествено число? — Тя лукаво се усмихна. — Аз имам само един съпруг. Или планираш за мен и някой друг?
— Човек предполага, а господ разполага — отвърна с шега Вячеслав Антонович. — В този живот всичко може да се случи.
Олеся рязко издърпа ръката си и се обърна към него. Паркингът пред казиното беше ярко осветен и дори в тъмното купе на колата лицето й се виждаше отчетливо, до последната чертичка.
— Ти какво, сериозно ли? — попита тя напрегнато.
— За какво говориш?
— Питам сериозно ли смяташ, че може да имам и друг съпруг, освен Гриша.
— Всичко може да се случи — повтори той.
Харесваше му да я дразни.
— И ти ще допуснеш това?
— Че защо не? Любовта, Олесик, е неуправляема. Ще се влюбиш, ще си изгубиш ума, какво тогава ще правим ние с Гриша? Ще трябва да те заключваме, така ли?
— Да не си посмял да говориш така. Да не си посмял и да го мислиш. Не ми трябва никакъв друг съпруг.
Тя трябваше да изрече още една фраза, просто беше длъжна да я произнесе. Винаги я изричаше и Ситников се приготви да чуе тези думи. Но… Този път Олеся премълча. Тя произнесе тези думи мислено, личеше си по леко присвилите се очи, по трепкащите устни, но тя така и не изрече нищо на глас.
Вячеслав Антонович се усмихна вътрешно. И Олеся обичаше да го дразни. Какво пък, те бяха достойни един за друг. Старият печен вълк и младата острозъба вълчица.
