— Драги Андрей Константинович, достоверността на материалите по делото има отношение към доказаността на вината, но не и към самата вина. Разбирате ли?
— Не. Ако може, повторете, но по-простичко — помоли Мусатов.
— Добре, ще го кажа по-просто. Баща ви… извинете, вашият гражданин Личко може да е бил десеткратно виновен, но служителите от следствието и детективите не са успели да намерят доказателства за вината му — такива доказателства, които да минат в съда. Затова сами са изфабрикували тези доказателства. Ни най-малко не се съмнявам в това. Аз съм опитен адвокат и умея да чета наказателни дела. Доказателствата са фалшиви, няма и капка съмнение, но това не означава, че Личко не е убивал. Проследили са го, задържали са го, оперативните работници и следователите не са се съмнявали в неговата виновност, но не са могли да я докажат. Какво да правят тогава? Да пуснат на свобода един маниак детеубиец? За нищо на света! Онова, което те са направили, безспорно е незаконно, но съгласете се — можем да ги разберем.
— Значи и вие сте сигурен, че Личко е убиец? — обезкуражено попита Андрей.
— А, не, няма такова нещо — размаха ръце Виктор Албертович. — В моите задължения не влизаше да изяснявам въпроса за неговата виновност, не сте ми давали подобни пълномощия. Вие искахте да намеря свидетелката, върху чиито показания е изградено цялото обвинение. Намерих я. Почти — добави той, загледан настрани. — Освен това вие искахте моето мнение за качеството на материалите като цяло. Съставих справка за вас, в нея подробно е описано всичко, включително и факторите, които еднозначно говорят за фалшифициране на материалите. А вие, доколкото си спомням, се позовахте на мнението на психиатър, който бил сигурен, че вашият… ммм… Личко никого не е убивал и не е бил престъпник. Не греша, нали?
— Не.
— И искахте аз само да потвърдя или да опровергая това мнение. Моето заключение също говори, че вашият доктор не греши. Не намерих никакви фактори, които да свидетелстват, че психиатърът се заблуждава. Но това е само началото, много е рано да слагаме точка. Ако смятате да се заровите по-надълбоко в това дело, предстои ви огромна работа. Огромна.
— Но вие казахте, че сте намерили свидетелката… Тази…
— Елена Василевна Шляхтина — подсказа Пинчук. — Да, намерих я. Но добавих една малка думичка: почти.
— И какво означава това?
— За съжаление Елена Василевна Шляхтина е починала.
— Кога?! — отчаяно възкликна Андрей.
— Отдавна, Андрей Константинович, много отдавна. През седемдесет и шеста година. В края на седемдесет и пета е дала показания, изобличаващи гражданина Личко в извършването на убийства, а в средата на седемдесет и шеста се е самоубила.
— Виж ти! — проточи Мусатов. — Угризения на съвестта?
— Не знам, не знам. — Адвокатът поклати кълбовидната си глава. — Това трябва да се проучи. Но всичко, което успях да науча за нея, е в тази папка и вие имате възможност да се запознаете с него. Във всеки случай, сега не можете да отидете при нея и да я попитате защо е дала лъжливи показания и кой я е накарал да го направи. Там, в папчицата, има списък на хората, които са познавали Елена Василевна и могат да си спомнят едно друго за нея. Защото е минало мнооого време! Почти трийсет години. С някои от тези хора аз успях да се срещна и да разговарям, резултатите от тези разговори са също там, в папката. Да ви разкажа ли, или сам ще ги прочетете?
— Ако не ви затруднява, разкажете ми.
Елена Шляхтина била родена през хиляда деветстотин петдесет и първа година в Московска област, в малко село на самата граница със Смоленска област. През шейсет и осма година завършила средното си образование и дошла в Москва, започнала работа във фабрика „Червеният октомври“, получила място в общежитие. През седемдесет и пета година, когато протичали разпитите й по наказателното дело в качеството на свидетел, тя работела там и живеела в същото общежитие. Адресът на общежитието фигурирал в наказателното дело, но това не било от голяма полза, защото в наши дни не само общежитието, но и самото здание вече не съществувало. С невероятни усилия Пинчук успял да намери двайсетина жени, работили преди трийсет години във фабриката и живели в общежитието. От тези двайсетина само една си спомнила за Лена Шляхтина, но за сметка на това тя помнела и имената на момичетата, които обитавали една стая с нея. Виктор Албертович издирил и тези три работнички — за щастие всички те живеели в Москва или в близкото Подмосковие. Разбира се, те си спомняли за Лена, тоест спомняли си, че тя била в същата стая, спяла на съседното легло, но през тези трийсет години спомените им за нея претърпели какви ли не метаморфози, изтрили се, изопачили се и се допълнили с въображаеми събития. Още повече че нямало нещо особено за припомняне.
