Лена Шляхтина била затворено, високомерно момиче, не се сближавала със съседките си по стая, така че те много-много не я обичали. Била много красива, за това и трите бивши работнички в „Червеният октомври“ били единодушни, но дали е имала приятел или годеник — това не знаели. Лена не ги посвещавала в личния си живот, нищо не им разказвала, а в общежитието никой не я посещавал — определено. И те никога не били чували името Олег Личко.
Припомнили си също, че Лена имала крехко здраве, често вземала болнични, но не се лекувала в общежитието. Имала някаква приятелка, която се грижела за нея, когато се разболявала. На въпроса от какво е боледувала Шляхтина съседките по стая само свивали рамене: нещо с главата, но не в смисъл на психично заболяване, а някакви мигрени, световъртежи, изобщо нещо такова. Самата Лена казвала, че в десети клас получила мозъчно сътресение, а наближавали матурите и тя не се излекувала както трябва, криела симптомите от лекарите, за да я изпишат по-бързо от болницата. Не искала да пропусне изпитите, защото щяла да кандидатства. Можели да й дадат документ, че е освободена от матура по болест, но Лена се страхувала, че това може да навреди на кандидатстването й. Все пак не е счупен крак, а нещо с главата — знае ли човек как ще погледнат на това. В кой институт щяла да кандидатства? Не, тя май не им била казвала това. Но щом същата година започнала работа във фабриката, значи е била скъсана на приемните изпити. А може и изобщо да не се е явявала. С една дума, след онази недоизлекувана черепна травма тя често излизала в болнични.
За най-голямо свое постижение Виктор Албертович Пинчук смятал това, че успял да научи името на приятелката, която се грижела за Шляхтина, когато тя боледувала. Тази жена изглеждала на адвоката най-перспективната фигура — нали Елена определено е била свързана с нея по различен начин, не като със съседките по стая в общежитието, с които тя почти не разговаряла.
Една от бившите съседки — Лидия Смичкова, си спомнила, че веднъж слушала по радиото предаването „Млади поети“: в него млади поети четели свои стихове. Сред останалите тя изведнъж чула женски глас, който казал: „Посветих това стихотворение на моята приятелка Елена Шляхтина“, и последвало самото стихотворение. Лидочка Смичкова не разбирала от стихове и изобщо не се интересувала от поезия, така че не се вслушала в тях, а се замислила каква ли ще е тази Елена Шляхтина, на която хората посвещават стихове, дали изобщо е тяхната съседка, или е просто съвпадение? В края на предаването говорителят казал: „Чухте предаването «Млади поети». Стиховете бяха изпълнени от своите автори…“ И последвали няколко имена. Лида слушала внимателно, сред всички споменати женско било само едно име — Мая Истомина. Значи Мая Истомина била посветила своето произведение на Лена Шляхтина? Все пак било много интересно да научи тази Шляхтина тяхната Ленка ли е или някоя друга. И Лида, без да се притеснява, задала този въпрос на Шляхтина. Лена пък, без да й мигне окото, отвърнала, че да, Мая Истомина е нейна приятелка. И не казала нито дума повече. А момичетата не се захванали да я разпитват, виждали, че Лена и бездруго разговаря с тях през зъби, сякаш е някоя кралица, а те са пълни нули. Започнели ли да акцентират вниманието си на факта, че истинска поетеса й посвещава стихове, тогава съвсем щяла да навири нос и да се самозабрави.
С една дума, момичетата не обичали Лена Шляхтина. Но Мая Истомина била нещо съвсем друго — нали човек не би посветил стихове на личност, която не му е приятна. Това означавало съвършено различно ниво и същност на отношенията помежду им.
— Така че, Андрей Константинович, решавайте кой да отиде при Истомина — аз или вие. Оставих на вас да решите това. Ако някой знае за отношенията на Шляхтина с вашия… извинете, с Олег Петрович Личко, ще е само тя. Ако не е тя, тогава изобщо няма кой. Та такава картинка се получава.
— Аз ще отида — решително каза Андрей. — Вие сте направили за мен неща, които аз самият никога не бих могъл да сторя. Но има неща, които човек трябва да върши сам. Все пак това е мой семеен въпрос. Ако пък не се справя, тогава пак ще се обърна към вас.
— Както желаете — разпери ръце Пинчук. — Винаги съм на вашите услуги.
— Какво се знае за тази Истомина? Какво представлява, с какво се занимава, къде живее?
— Живее в Москва. — Пинчук кой знае защо въздъхна. — Ето така хората забравят за други — и сякаш изобщо не ги е имало.
— За Шляхтина ли говорите?
— Не, точно за Истомина. Навремето Мая Истомина беше известна писателка. Аз например четях произведенията й в захлас, но това беше отдавна. Сега почти никой не си спомня за нея. А беше много известна! Ами добре, Андрей Константинович, нейните координати са в папката — адрес, телефон, — така че сам решавайте кога и как ще действате. — Той наведе глава настрани, сякаш се вслушваше в нещо, и доволно се усмихна. — Жена ми се е прибрала. Значи скоро ще седнем на масата. Юля! Юлка!!! — захриптя той и веднага мъчително се закашля.
Момичето дотича в стаята след няколко секунди.
