Загледан след колата, която откара Ситников, Лев Александрович си помисли, че винаги се бе смял на фрази като: „върху него се стовари небето“ или „като гръм от ясно небе“, те му изглеждаха като евтини банални клишета, зад които всъщност не се крие никакво реално чувство.
Сега той със сигурност знаеше, че те не са клишета и че такова чувство съществува. И то какво!
В края на октомври Андрей Мусатов се прибра в Москва. Още първия ден след пристигането си той отиде в службата, дълго се отчита пред ръководството, показва документи, коментира бизнес планове, обяснява схеми и чертежи, след което се върна вкъщи, просна се на леглото и потъна в сън, преодолявайки разстройването на биологичния си часовник. След като се наспа и се посъвзе, той се обади на Виктор Албертович Пинчук — частния детектив, който може би бе просто забавляващ се на стари години адвокат.
Гласът на Пинчук в телефонната слушалка звучеше дрезгаво и някак глухо.
— Болен съм — съобщи той на Андрей.
„Ето на — ядосано си помисли Мусатов, — започва се. Знаем ги ние тези номера. Сигурно нищо не е свършил — така става винаги, когато срокът за изпълнение е толкова дълъг“. Андрей знаеше това по себе си. В такива случаи ти се струва, че пред теб има много време и не е нужно да бързаш, че ще успееш сто пъти да свършиш работата, а в резултат доникъде не стигаш. Сега Пинчук ще започне да разказва колко тежко и отдавна боледува и че утре, а може би и още днес ще го вземат в болница, после ще го прехвърлят за възстановяване в крайградски санаториум, а след това ще замине да се лекува в Швейцария — или където там се ходи сега, в различни модерни клиники.
— Бих ви предложил да дойдете у нас — продължи да хрипти междувременно Виктор Албертович, — ако не ви смущава видът на възрастен мъж, увит в компреси и вълнени шалове. Или можете да почакате една седмица, докато се съвзема напълно. Ще направим, както решите вие.
— Днес съм свободен, а по-нататък не знам как ще съм. Ако позволите, ще дойда сега.
— Ще се радвам — изхриптя кратко бившият адвокат и продиктува адреса си.
Оказа се, че той живее на пет минути пеш от дома на Андрей, буквално на съседната улица. Каква случайност, а! Андрей дори не взе колата.
Отвори му симпатично момиче на двайсетина години с тесни панталонки „капри“ и миниатюрна блузка. Мусатов си спомни как преди половин година за пръв път се обади на Пинчук и си помисли, че тогава вероятно е чул по телефона нейния глас.
— Вие сигурно сте Андрей Константинович? — вежливо попита тя. — Влизайте, татко ви чака.
Апартаментът се стори на Мусатов огромен, във всеки случай дълго го водиха покрай много врати. „Да не би да е комунално жилище?“ — зачуди се той. Момичето сякаш прочете мислите му, защото се обърна в движение и с усмивка избъбри:
— Бивше комунално жилище е. Ние го ремонтирахме, но не променихме вътрешния план, оставихме стаите, както си бяха. Татко каза, че така било по-удобно.
— Защо? — попита Андрей.
Всъщност съображенията на Пинчук относно промените на апартамента не му бяха интересни, но момичето му хареса и той искаше да бъде любезен.
— Големите пространства ограничават свободата — весело поясни тя, — уж мястото е много, а си като на длан пред останалите. Когато има много затворени пространства, свободата е повече. — Тя отвори най-отдалечената врата и с жест го покани да влезе. — Тук е, заповядайте. Какво да ви предложа — чай, кафе, сок?
В САЩ по това време беше ранна сутрин, главата му още не беше в ред, така че Андрей помоли за силно кафе. Момичето кимна и тръгна обратно, без да влезе в стаята, на чийто праг бе застанал Мусатов.
Бившият адвокат Пинчук наистина представляваше най-малкото смешна гледка. Три дебели вълнени шала — около врата, на гърдите и на кръста — правеха неговата и бездруго не твърде стройна фигура абсолютно кълбовидна. Над голямата топка — туловището — се извисяваше по-малка, с подпухнал зачервен нос и сълзящи очи. Това същество, съставено от две топки, бе настанено на кожен кабинетен диван, обградено с възглавници, и излъчваше миризма на камфор, спирт и някакви лекарства.
— Извинете, че не ставам. — Пинчук подаде ръка на Андрей и подсмръкна. — Но освен бронхита и ринита, ме тормози и кръстът. Едва успях да намеря поза, в която не ме боли много, и гледам да не я променям. Сядайте, Андрей Константинович. — Той посочи голям фотьойл с висока облегалка. — Разбирате ли, имам алергия практически към всички лекарства, с които се лекува простуда — продължи да хрипти Пинчук, — така че моите дами ме лекуват с народни средства и на първо място — с компреси. Така че моля да ме извините и за вида, и за миризмата.
— Сигурно не биваше да идвам — поклати глава Андрей. — Толкова сте болен, че ви е трудно дори да говорите…
