— Нима има и внуци? Боже, аз пък бях сигурен, че е съвсем млада.
— Има малка внучка, на годинка и половина.
На годинка и половина… Не. Изобщо не става. Подобен номер тениска може да носи седем-осемгодишно дете. Господи, нима кошмарът се завръща?
— А ти какво така изведнъж се заинтересува от моята помощница?
— Абе просто се ядосах, задето не можах да си намеря ризата.
Той си наля чай, взе от големия кръгъл поднос препечена филийка бял хляб, намаза я с масло и мед.
— Е, как е Славик? — попита Жана Викторовна. — Наистина ли има служебни неприятности? Или е нещо лично?
— Лично е — кратко отговори Аргунов с надеждата, че няма да е нужно да навлиза в подробности. Не обичаше да лъже сложно и заплетено, а и не умееше да го прави.
— Няма ли да ми кажеш?
Той отрицателно завъртя глава.
— Защо? — невинно се поинтересува жена му. — Ако ставаше дума за служебни проблеми, нямаше и да питам. Но защо да не поговорим за това, щом е лично? Славка е вдовец, така че от етична гледна точка няма да нарушиш нищо, ако споделиш с мен. Та той ни е приятел, от толкова години се познаваме.
— Не мога, Жануся, наистина, не се сърди. Нали знаеш, мъжки работи. Как ги нарече ти? Момчешки тайни? Е, случаят е точно такъв.
— Ясно — въздъхна тя с усмивка. — Нашият Славик има проблеми с потентността. Това е единственото, за което ти не би ми казал. Добре, добре, край, мълча — разсмя се тя, когато видя колко объркан поглед й хвърли мъжът й.
„Е, добре — помисли си Аргунов, допивайки чая си, — нека Жана си мисли, че Славка има точно такива проблеми. В крайна сметка няма да задава много въпроси и ще можем спокойно да се виждаме насаме с него“.
След разговора за помощницата отново се разтревожи. Той умееше да се владее в присъствието на жена си, но знаеше: остане ли сам, качи ли се в колата, страхът отново ще го стисне с костеливата си жилава ръка за гърлото. Шофьорът Миша не влиза в сметката — когато той е наблизо, Аргунов се чувства напълно сам.
Минаха още два дни и му се обади Ситников. Гласът му беше строг и както се стори на Лев Александрович, леко отчужден. „Впрочем той се обажда от службата, сигурно наоколо има хора, така че не му е до сантименти“ — поуспокои се Аргунов.
— Лев Александрович, трябва да обсъдим нашия проблем.
— Да, да, разбира се. Къде и кога?
— Нека е след един час, аз ще дойда при вас.
— Добре.
На „ви“ и по собствено и бащино име. Ама разбира се, Славка просто не е сам, затова е толкова официален, хората трябва да си мислят, че ръководителят на отдела отива на делови преговори, а не да пие бира с приятел. А тонът… какво пък, тон като тон, човекът е на работа, знае ли се какви неприятности и конфликти могат да му развалят настроението. Не, Славка няма да му каже нищо лошо и този негов напрегнат глас не е признак, че ще му съобщи лоши вести. Не.
Лев Александрович почти не си спомняше как е преживял този час между обаждането на Ситников и срещата с него. Но някак го бе преживял…
Точно след един час той слезе на улицата и застана под ръмящия есенен дъжд, без изобщо да го забелязва. Служебната кола на Ситников се появи след около три минути. Вячеслав Антонович слезе, мълчаливо стисна ръката на Аргунов.
— Да се дръпнем малко — каза той, като погледна към шофьора, останал в колата.
Отдалечиха се на няколко крачки по тротоара, Ситников отвори чадър и го вдигна над себе си и Аргунов.
— Е, какво има, Слава? Казвай — попита Лев Александрович.
— Лоша работа, Льовка. — Ситников сякаш едва разтваряше устни, за да изговаря думите. — Нещата са много лоши. През последните три месеца са изчезнали две момиченца — на шест и на седем години. Едното е било с жълта тениска със заек. Не знам какво да правим с това, Льова. Но те моля: не изпадай в паника. Ще помисля какво можем да предприемем. Разчитай на мен и не прави нищо, само ще влошиш нещата. Разбра ли?
— Благодаря. — Аргунов се учуди, че от гърлото му се изтръгна дрезгав шепот, а не пълнозвучен глас, както обикновено. — Благодаря ти, Слава. Това е ужасно. И какво ще правя сега?
— Нали ти казах: нищо. Нищо не прави. И не изпадай в депресия. Трябват ми няколко дни, за да помисля какво да правим. Обещай ми, че няма да вършиш глупости.
— Ама какви глупости мога да извърша?! — отчаяно изхриптя Аргунов. — По-лошо от това, което съм свършил, не може и да се измисли.
— Успокой се — Вячеслав Антонович стисна рамото му. — Успокой се и не изпадай в паника. Твоята задача за днес е да направиш така, че да си сигурен, че това повече няма да се случи. Помоли Жана да спи в твоята спалня или ти се премести в нейната, измисли причина — мисля, че не е толкова трудно. Изиграй изблик на любов или нещо друго… При съпрузите това се случва винаги, когато децата им се оженят. Някакъв инстинктивен стремеж да докажеш, че си още млад или че не си толкова стар. Постарай се да не изпадаш в паника, спи в едно легло с жена си, а аз ще се помъча да измисля нещо.
