— Не разбирам какво не ти харесва — сви рамене Ситников. — Имаш положение на омъжена жена, съпруг бизнесмен, млад, привлекателен. Живееш в много по-хубав от моя апартамент, имаш всичко, каквото пожелаеш, караш хубава кола, носиш скъпи дрехи. Аз не мога да ти осигуря същия стандарт, какъвто ти осигурява синът ми, защото съм само държавен служител. Вярно — високоплатен, да — със солидни странични доходи, но те при всяко положение не са толкова високи, колкото са тези на Гриша. Имаш любовник, не толкова богат, колкото мъжа ти, но който е луд по теб и с когото се срещаш през ден, а понякога и всеки ден. При това не е нужно да увърташ и хитруваш, за да измамиш мъжа си и да скриеш някоя любовна среща, живееш спокойно и не похабяваш нервните си клетки. Какво не ти харесва в този живот?
— Прав си, Слава, този живот няма недостатъци. Той можеше да бъде по-хубав само ако не беше побързал да ме омъжиш за сина си.
— Не исках да чакаш смъртта на Олга.
— Естествено, разбирам. И е добре, че не я чаках. Съвестта ми е чиста. Просто е жалко, че стана така.
— Не можеше да стане другояче — уверено отговори Ситников. — Или чакаш жена ми да умре и аз да мога да се оженя за теб, намирайки се в положението на тайна любовница, и то неопределено дълго време; или влизаш в семейството и ние с теб се срещаме открито и без опасения. Съвършено очевидно е, че вторият вариант от всяка гледна точка превъзхожда първия. А трети вариант изобщо не съществува.
— Но защо? — меко възрази Олеся. — Имахме и трети вариант.
— Какъв? — напрегна се той.
— Можехме да се разделим веднага след като се върнахме от Гармиш. Това не е ли вариант?
— И какво, щеше ли да ти допадне такъв вариант?
— На мен — не. Но като нищо можеше да допадне на теб.
Да допадне на него? Ситников изведнъж си спомни как пътуваха с колата от летището и как той чакаше какво ще каже тя в отговор на предложението му, и колко беше щастлив, когато Олеся се съгласи. Спомни си как после се прибираше и мислеше, че му е абсолютно невъзможно да се раздели с това момиче, което мисли и чувства също като него. Няма никакво значение, че е по-млада с цели трийсет години. Да, тя по-малко неща е виждала и преживяла, има незначителен житейски опит, но въпреки това е като него. Те имат сродни души, във вените им тече една кръв. Следователно трябва да бъдат заедно.
Така бе размишлявал Вячеслав Антонович след завръщането си от Германия, така бе продължил да мисли и по-късно.
— Не — твърдо отговори той, — нямаше да ми допадне. Разбира се, мога да живея без теб, но не искам.
Минаха още три години и половина. През юни Григорий и Олеся отпразнуваха петгодишнината от сватбата си и Ситников можеше да констатира, че бракът на сина му е достатъчно стабилен. Във всеки случай, нито веднъж през тези пет години между младите съпрузи не се бе случвало нищо, което би могло да се квалифицира като криза. Без скандали или дори сериозни кавги, без опити да се разделят, придружени от стягане на куфари и затръшване на врати, без дори най-малки признаци на изневяра от страна на Гриша, макар че такива изневери несъмнено бе имало. Вячеслав Антонович разбираше, че за около деветдесет и пет процента от цялото това благополучие заслугата беше само на Олеся: тя търпеше изцепките на мъжа си, който имаше избухлив темперамент и крайно невъздържан език, никога не му се караше за прекаляването с алкохола и не предявяваше изисквания към интензивността на секса помежду им. Дори да забелязваше някои дреболии, говорещи за изневяра от страна на Гриша, тя мълчеше и нито с поглед, нито с жест не проявяваше недоволство. Защо беше нужно? Разпаднеше ли се този брак, тя щеше да изгуби възможността спокойно да се среща със свекъра си.
Вячеслав Антонович искаше да направи своята Олеся щастлива и бе твърдо уверен, че знае как да го постигне. Да, тя вече пет години живееше с необичан съпруг; да, вече двайсет и седем годишна, още нямаше деца; да, синът му беше женен за жена, която нито ден не му бе оставала вярна и която мълчаливо търпеше дребните и по-сериозни изневери на съпруга си — всичко това само защото така го бе измислил и решил в името на собственото си удобство той — Вячеслав Антонович Ситников. Но на него не му беше присъщо чувството за вина. Затова пък притежаваше чувството за цел, както и неукротимата енергия и цинизма на нестандартното мислене.
За срещата с посредника Дмитрий Найдьонов тръгна заедно с Даша. И двамата знаеха, че тя не е силна в преговорите и е по-добре да си мълчи. Тя не умееше да задава неудобни въпроси и изобщо не я биваше да се пазари, но не защото беше глупава или нещо не разбираше, а само защото прекрасно умееше да върши своята работа, но нямаше способността да се държи правилно с хората, които й възлагаха тази работа. Въпрос на природни дадености. Дима пък притежаваше тези дарби. За сметка на това тя схващаше нещата много по-бързо от партньора си и ако по време на разговора с възложителя възникнеше необходимост нещо да се уточни предварително или да се изяснят някои стратегически въпроси, Даря беше незаменима.
