Честно казано, на нищо не разчитах, когато канех Мусатов. Смешно е да се предполага, че един млад преуспял служител на богата фирма два дни преди Нова година няма определени планове за празничната нощ. Но тъй като си бях поставил за цел да направя маминка доволна и щастлива, стрелях по всички мишени наред с надеждата някъде да уцеля. И колкото и да е странно, уцелих. Оказа се, че Юля категорично не пожелала да заведе Андрей в компанията на своите познати и също толкова категорично отказала да се запознае с приятелите на Андрей. Вече били решили да посрещнат Нова година само двамата у Мусатов, така че моето предложение му се видя достатъчно приемливо. Трябвало само да получи съгласието на момичето.
На другия ден той се обади и каза, че ще дойдат. Маминка беше в пълен възторг.
Ето така се получи, че посрещнах 2005 година в компанията на приятни хора, сред които се оказаха Андрей Мусатов и неговата приятелка Юля Пинчук. Сега разбирате ли за какво ми беше необходимо цялото това дълго и скучно предисловие?
Лев Александрович Аргунов притежаваше качество, което би могло да се нарече интелектуална лабилност. С една дума, той умееше да не размишлява дълго върху неприятна ситуация и след периода на остра и болезнена реакция доста скоро настъпваше привикване и примиряване с неблагоприятните обстоятелства. Не, той не забравяше за случилото се, не се успокояваше окончателно, а си спомняше за него с тягостно чувство, но вече можеше да спи нощем, макар и не съвсем спокойно, но все пак…
Той не разпускаше персонала за коледна почивка: заводът трябваше да работи непрекъснато и денонощно, затова два дни преди Нова година се прибираше стегнато и в работно настроение, а не радостно отпуснат, както става преди дълга поредица празници. Жана Викторовна го посрещна със спокойна усмивка и както всеки ден, му съобщи, че вечерята е готова и след пет минути могат да седнат на масата. Аргунов бързо се преоблече и слезе в трапезарията.
— Днес те търсиха от милицията — каза жена му, докато пълнеше чинията му с приготвените на скара зеленчуци и месо.
На Аргунов му се стори, че за миг е оглушал и е чул нещо неправилно. Не, не можеше да бъде Жана да е казала „от милицията“. Не, само това не! Трябва да поиска тя да повтори и да се убеди, че става дума за съвсем друго нещо.
— От къде ме търсиха?
Той се овладя с усилие, но все пак се овладя, като си повтаряше мислено: „Не съм чул правилно, няма нищо страшно, нищо не се е случило. Сега ще поискам тя да повтори, тя ще отговори и ще се окаже, че са ме търсили от някоя общинска служба, от кметството, от санитарната инспекция или от ветеринарния надзор във връзка с кучетата, или от пожарната…“
— От милицията. Питаха за теб.
Той гледаше чинията и не можеше да разбере какво има в нея. И защо това нещо е в чинията му. И изобщо къде се намира той?
— Какво питаха?
Все пак успя да произнесе две думи, без да разбира добре уместни ли са те или не.
— Ами имат някакви въпроси към теб. За съжаление аз не можах да отговоря. Нещо във връзка с кола, която може да си видял, или за някакъв човек… С една дума, нещо си там се е случило, някой е бил убит, та са се намерили хора, които са казали, че са те видели наблизо. Така че в милицията смятат, че ти може да си видял или чул нещо.
— Нищо не съм виждал!!! — почти изкрещя Аргунов.
И се опомни. Но вече не можеше да се овладее.
— Ти трябваше да им кажеш, че нищо не съм видял!!! — продължи той. — Защо не им каза?
— Първо, ти не знаеш какво съм им казала и какво не — сухо отговори жена му. — И второ, от къде да знам какво си видял и какво не? Ти постоянно излизаш да разхождаш кучетата късно вечер, няма те по час и половина — два, прибираш се късно през нощта, когато аз вече спя, и не ми докладваш за впечатленията си. И трето, да не си посмял да ми крещиш.
Аргунов разбираше, че тя е права. Но вече не можеше да се овладее. Беше си изтървал нервите, изпитваше нужда да се накрещи, страхът, който дремеше у него, се бе пробудил, започваше да набъбва и се бе устремил навън, така че той трябваше да го пусне по какъвто и да е достъпен за него начин, за да не се пръсне гръдният му кош.
— Колко пъти съм ти повтарял, че мразя милицията! Колко пъти съм ти повтарял, че няма да търпя тези дегенерати в дома си! Как си посмяла да ги пуснеш?!
— Льова, ти имаш право да обичаш или да мразиш милицията — това си е твой личен избор, но хората си вършат своята работа. Защо трябва да им преча? Нима ти е трудно да отговориш на няколко прости въпроса, без да правиш от това трагедия?
С крайчеца на съзнанието си той успя да се учуди, че Жана търпи крясъците му и не избухва в отговор. Той беше отишъл толкова далеч, а тя бе толкова спокойна…
— Нямам намерение да разговарям с тях! Абе те да не са откачили? Как смеят да идват в дома ми с идиотските си въпроси?! Да не съм ги видял повече в дома си!!!
— Ще дойдат довечера, по-късничко, казах им, че се прибираш към десет. Льова, не ти ли се струва, че се държиш неприлично?
Ето на, значи тя не е чак толкова спокойна, просто Жана умее добре да се владее.
