Когато пораснах и започнах работа в милицията, отношението ми към Нова година се промени. Попитайте всеки милиционер, бил той участъков или оперативен работник, или някой от патрулно-постовата служба, и той ще ви обясни, че навечерието, първият ден на Нова година и трите дни след празника са най-тежките. Стават много пиянски сбивания и скандали, рязко нараства броят на така наречените престъпления „от махмурлук“, когато е просто жизнено необходимо да пийнеш, а нямаш с какво и намираш пари или самата бутилка чрез кражба, грабеж или обир. Във всички останали дни на годината броят на употребяващите алкохол е горе-долу постоянен, защото е в действие законът на големите числа. Някои пият, някои работят. Съответно и броят на „пиянските“ престъпления е горе-долу един и същ. В новогодишната нощ и след нея пие цялата страна. А страдаме ние, тоест милицията.
За сметка на това моите родители и най-вече, разбира се, маминка, продължават да се вълнуват преди този празник и искат вкъщи да има много гости, шум и веселие. За съжаление от година на година това става все по-проблематично. Първо, моите родители не живеят в Москва, а в извънградската си къща, докъдето на трезва глава се отива лесно, но откъдето е много трудно да се измъкнеш, ако си пил и не можеш да седнеш зад волана. В Москва човек може да празнува чак до шест часа сутринта, а после спокойно да се прибере с метрото или да вземе такси. Опитвали ли сте да повикате такси извън града в новогодишна нощ? Не се и опитвайте, празна работа. Второ, сред заможните слоеве на населението стана модерно празникът да се прекарва в ресторант, на светско клубно парти или изобщо да се заминава за Нова година в Европа или по разни слънчеви краища, а приятелите на моите родители общо взето не са бедни. Кръгът им е музикално-театрално-продуцентско-директорски. Трето, те са все хора на възраст от петдесет до седемдесет години, тоест като правило имат не само деца, но и внуци, в чиято компания искат да посрещнат Нова година. И четвърто, макар че то плавно произтича от третото, тъй като приятелите на родителите ми далеч не са млади, те вече не могат, както навремето, да се веселят цяла нощ, когато имат температура, хрема и главоболие, така че ежегодната есенно-зимна грипна епидемия започна да представлява сериозна заплаха за комплектуването на поканените.
Какво означава това лично за мен ли? Само едно: предпразничната седмица се превръща за моята маминка в Кошмарен ужас. Толкова й се иска да прекара пълноценно празника, както е било в дните на младостта й, а грипът покосява поканените един след друг. Някой боледува лично, на другиго се разболяват децата, а трябва да се гледат внуците, или обратното, боледуват внуците и съответно децата не могат да ги вземат там, където са искали, така че старите ги пускат да празнуват, като поемат грижите за внуците.
Поради първите три точки броят на поканените и без това година след година намалява, а пък четвъртата окончателно поставя новогодишния празник пред заплахата от провал. Ето защо една седмица преди 31 декември маминка започва да ми вади душата, като ми описва собствените си преживявания и вълнения и ежедневно ми представя сводка за здравословното състояние на всеки от поканените. Не спасяват положението дори традиционните европейски и американски коледни концерти, на които татко пее всяка година. Мама не позволява на татковия продуцент да забравя за нашата семейна традиция и когато съгласува графика за гастролите на Владимир Дорошин, той винаги прави така, че последната му изява да се планира най-късно за 24 декември, след което родителите ми незабавно се прибират вкъщи и тогава настъпва поредният Кошмарен ужас.
Разказвам ви подробно за новогодишния празник, за да схванете заплетената логика на следващите ми постъпки. Да, и още нещо. Ако някой още не е разбрал: аз много обичам родителите си. Отнасям се към тях със здравословна критичност, особено към маминка, а това означава, че нейните Кошмарни ужаси по никакъв начин не са такива за мен. Причините, поради които тя започва да полудява от тревога, губи си съня и непрестанно пие валидол, в деветдесет процента от случаите ми се виждат нищожни, маловажни и явно незаслужаващи такова колосално късане на нерви. Но обстоятелството, че аз разбирам всичко това, не намалява тревогите и вълненията на маминка. Тя е такава, каквато е, аз я обичам и приемам такава, ето защо смятам за свой синовен дълг да направя така, че тя да се тревожи по-малко, естествено, ако е по силите ми. Именно затова седя до нея на татковите премиери или особено сложни изяви — дори никак да не ми се иска, и заради това пътувам в чужбина, макар че е невинаги в удобен за мен момент; търпеливо и съчувствено изслушвам мамините вайкания и подробните описания на всичко, което според нейните представи е Кошмар или Кошмарен ужас, и ако мога да сторя нещо за нея, непременно го правя.
Хубаво предисловие излезе, нали? Дето се вика, де е камилата, де е камиларят…
