— И ми позволи да ти напомня, че това не е само твой дом, а и мой — продължи Жана Викторовна. — Или вече нямам право да пускам тук когото сметна за нужно?
— Защо си им казала, че се прибирам към десет? Кой те е молил да ги информираш за моя дневен режим? Защо се бъркаш в чужди работи?
Той с ужас се слушаше сякаш отстрани и разбираше, че е започнал отвратително просташка кавга и произнася глупави и недостойни думи, след които ще бъде много трудно двамата да се върнат към нормалните си взаимоотношения. Но нищо не можеше да направи. Не беше по силите му.
— Не желая да виждам твоите милиционери — заяви той и рязко се дръпна от масата. — Ако дойдат, ще им кажеш, че съм заминал за няколко дни по работа. Не знаеш кога ще се върна. Ако много съм им потрябвал, да почакат или пък да се оправят без мен.
Без да погледне жена си, той тръгна към стълбището за втория етаж. В спалнята бързо събра всичко необходимо, взе куфарчето с документите и слезе долу.
— Ще поживея в московския апартамент. И да не си посмяла да кажеш на тези кретени, че съм в Москва, и да им дадеш телефоните ми.
Жана Викторовна седеше неподвижно до масата — в същата поза, в която я бе оставил преди двайсетина минути. Храната в чинията й бе останала недокосната. Тя дори не вдигна глава и не се обърна към мъжа си.
— Жануся, хайде, прости ми — помирително каза Лев Александрович. — Изпуснах си нервите. Безобразно избухнах. Имам неприятности в завода, целият съм кълбо от нерви. Представяш ли си какво ще стане, ако се нахвърля така на твоите ченгета? Като нищо може да ме арестуват за дребно хулиганство.
Аргунов направи несръчен опит да се пошегува и така да тушира конфликта, но не успя. Жена му мълчеше.
— Е, аз да тръгвам, нали?
— Тръгвай — глухо издума тя. — Отвратителен си. Колкото по-дълго не те видя, толкова по-добре.
Той не извика шофьора Миша, изкара от гаража своя лексус и потегли към града. Пътувайки по околовръстното шосе, извади мобилния си телефон и набра номера на Слава Ситников.
— Слава, онези ме потърсиха — кратко съобщи той, като се стараеше гласът му да не трепери.
— Кои? — не разбра Вячеслав Антонович.
— От милицията.
— Такааа — проточи Ситников. — За… онова ли?
— Сигурно. Не знам точно — припряно заговори Аргунов. — Нямаше ме вкъщи, Жана е разговаряла с тях. С една дума, не е за телефон. Отивам в апартамента на „Маросейка“.
— Кога ще пристигнеш там?
— След трийсетина минути.
— Добре, ще дойда.
Лев Александрович обичаше нежно и предано московския си апартамент — беше същият, в който бяха минали детството и младостта му. Не променяше в него друго, освен нещата, които явно излизаха от строя. Например смени санитарните съоръжения, но остави старите мебели, онези, които бяха купили още родителите му. В този апартамент той се бе готвил за матура, после беше писал дипломна работа, сетне дисертация и други научни трудове, тук преди много години доведе Жана, тук дъщеря му — Лялка, направи първите си крачки. От тук за последен път взеха в болница родителите му — първо баща му, а после, след пет години, и майка му. Тук бяха дошли да ги поменат техните приятели. Ако не беше Жана, нейната настойчивост и активност, той и до днес щеше да живее тук, в просторния тристаен апартамент в центъра на Москва.
Именно Жана преди доста години, в края на осемдесетте, бе започнала да го врънка и уговаря да вземе пример от другите, които зарязваха науката, захващаха се с бизнес и забогатяваха буквално за дни. Тя постоянно се оплакваше, че парите не стигат, и се възхищаваше на практичността на бившите колеги на Аргунов. Молеше, вдигаше скандали, притискаше го. И постигна своето. Сега Лев Александрович Аргунов живее в извънградска къща с хубав парцел, притежава печелившо производство на строителни конструкции, разработени въз основа на собствени и патентовани технологии, но при всеки удобен случай идва в апартамента на „Маросейка“ — ту следобед, да си почине малко, ту пък вечер, за да пренощува.
Аргунов влезе в антрето, непоглеждайки, остави на пода сака с багажа и куфарчето с документите и без да пали лампата или да се съблича, отиде в хола и се тръшна на дивана. Диванът старчески въздъхна и недоволно изскърца. Беше на много години, отдавна се канеше да предаде богу дух, но Лев Александрович търпеливо го бе ремонтирал поне десет пъти, бе викал тапицери, за да сменят протритата и прокъсана на места дамаска, но и през ум не му бе минавало да го изхвърли. Това беше същият диван, на който родителите му вечер бяха гледали телевизия и на който той като студент и аспирант бе започвал да прелъстява познати момичета, преди елегантно да ги поведе към своята стая.
