Като начало звъннах на Иван Аркадевич, състудент на татко от консерваторията. За мен той дълги години беше просто чичо Ваня, басът профундо, на чиито колене аз нахално се катерех и исках той да ми пее „Бълха“ на Мусоргски, която, незнайно защо, обожавах в сополивото си детство. Чичо Ваня послушно ми пееше, а аз притисках буза до мощната му гръд и с възторг усещах вибрацията на въздушния стълб, който тогава си представях като някаква златна тръба, скрита в едрото тяло на чичо Ваня. Иван Аркадевич Люц вече петнайсет години не бе сред близките приятели на татко, които задължително бяха канени на гости по различни тържествени поводи. Не че двамата певци се бяха скарали, просто някак се бяха разминали, макар да изпитваха същите топли чувства един към друг и миналата есен да бяха пели заедно в „Трубадур“: татко — партията на граф Ди Луна, а чичо Ваня — на Ферандо. Тогава, на премиерата, мама ми каза, че чичо Ваня имал връзка с мецосопраното, която в същия спектакъл пееше Азучена, и аз се надявах да извлека от тази ситуация максимална полза.
Иван Аркадевич ужасно се зарадва на моето обаждане, разбра всичко от половин дума и само след половин час ми звънна моята въодушевена маминка:
— Представяш ли си, Егорушка, колко хубаво става! Обади се Ванечка Люц! Толкова внезапно! Нямал никаква представа къде да отиде за Нова година, правел някакви планове, но всичко се провалило, така че той ни покани с татко ти на ресторант, а аз му казах…
Е, и бездруго можех да се досетя какво му е казала маминка. Иван Аркадевич щеше да дойде на Нова година у нас със своята възлюбена мецосопрано и да вземе със себе си и директора на операта, в която те с татко пеят в „Трубадур“. Естествено директорът щял да бъде със съпругата си. И тъй, осем души гости и ние тримата — ставаме единайсет. Напълно прилична бройка.
— Ах, Егор, ако беше се оженил навреме, вече щеше да имаш деца, а ние с татко ти — внуци. Все пак колко е хубаво семейството да е голямо! — отново подхвана маминка нескончаемата си песничка относно моя неправилен начин на живот.
Изслушах тази песничка мълчаливо, като междувременно четях книга. Отдавна съм се научил да върша тези две неща едновременно, без да изпускам и дума нито от текста, нито от телефонната слушалка.
И същия ден, вече съвсем късно, неочаквано се обади Андрей Мусатов, когото вече бях забравил толкова трайно, че си спомних кой е с доста усилия — едва когато той се представи.
— Бих искал да се посъветвам с теб, ако може — учтиво и ненатрапчиво каза той.
— Може, разбира се, защо да не може — без особен ентусиазъм отговорих аз. — Доколкото си спомням, ти имаш опитен консултант от адвокатското съсловие. Нещо не е наред ли?
— Не е там работата. — Андрей направи пауза и на мен ми се стори, че се колебае дали да ми каже нещо или не. Вероятно реши да го каже. — Разбираш ли, имам връзка с дъщеря му.
— С чия дъщеря? На този Албертович със смешното фамилно име ли?
— Ами да. И сега се чувствам неудобно да използвам услугите му. Той е много умен човек, много опитен, а и връзките му са много широки, но… Разбираш ли, постоянно имам чувството, че ми взема по-малко пари, отколкото би вземал от друг клиент… С една дума, не знам, не мога да го обясня, но ми е неудобно.
Не бях сигурен, че Мусатов е прав, но ми хареса, дето не му бяха чужди известна деликатност и дори душевен финес.
— Защо, отношенията ви с момичето сериозни ли са?
— Това теб какво те засяга? — рязко попита той.
Готов съм да се закълна, че в този момент той се навъси и сви устни. Макар естествено да не го виждах.
— Помислих си, че ако не са сериозни, може би няма да е зле да ги пожертваш, за да си запазиш опитния консултант, а? Защото твоят проблем е дълбоко личен, семеен, а не служебен, който може да се претупа. Стараеш се за себе си. Твоят Албертович има връзки, познанства, знания, а това струва скъпо. И после, той има едно съществено предимство пред мнозинството днешни частни детективи: на подходяща възраст е за твоя проблем, разбираш ли? В средата на седемдесетте вече е работел, въртял се е в правоохранителните структури и може чрез общи познати да намери хората, които са познавали и си спомнят и досега твоя Личко. За него това е по-лесно, отколкото за нашите връстници. Така че си помисли добре кой е по-важен за теб — таткото или щерката.
— Благодаря за съвета — сухо отговори Андрей. — Моите отношения с Юля са доста сериозни, затова исках да помоля за помощ теб. Но ако ти…
— Е де, недей така — засмях се аз. — Защо си толкова обидчив? Не ми се връзвай, нали знаеш, че ние, ченгетата, сме простаци. Грехота е да се сърдиш на простодушно момче като мен. Между другото, не искаш ли да посрещнеш Нова година с мен, моите родители и техни приятели? Такова едно театрално-музикално купонче в къща извън града. Тъкмо ще можем да си поприказваме. Естествено поканен си с твоята дама.
