Та така, на двайсет и пети декември за маминка започна предновогодишният Кошмарен ужас.
— Егорушка — развълнувано подхвана тя в телефонната слушалка, — за Нова година е някакъв кошмар! Поканила съм…
На това място си позволих да се разсея и отидох да извадя касетата с котките. Списъкът на поканените с подробно описание на техните семейства като цяло е достатъчно дълъг, за да успея да извадя касетата от видеомагнетофона, свързан с камерата, да я сменя с нова касета, а онази, която съм извадил, да занеса в хола и да я сложа във видеото. Успях да го сторя навреме.
— Представяш ли си, Анна Григоревна се е разболяла, и то толкова сериозно, че до трийсет и първи едва ли ще стане от леглото, а Павел Леонидович естествено няма да дойде без нея, защото…
На екрана се появи сладка двойка: Айсор и Карма. Те са връстници, но тъй като Айсор е лишен от мъжки достойнства, а Карма — от радостите на майчинството, приятелството им има нежен и платоничен характер. Карма лежи по хълбок, протегнала предните си лапички перпендикулярно на тялото, а Айсор седи пред нея и внимателно докосва с огромната си лапа една от нейните. Карма не само не възразява, но дори приветства тази закачка, защото на свой ред го докосва с изящно движение. Той — нея, тя — него. И муцуните им са от разнежени по-разнежени. Какви лицемери! Всичко това се върши, когато ме няма вкъщи, а пред очите ми те се нападат, ръмжат, застават на задни лапи, вкопчват се един в друг и уж се бият. Не до кръв, разбира се, но доста впечатляващо. Неподготвеният зрител би си помислил, че се бият на живот и смърт.
— У семейство Кучински също е пълна бъркотия — продължава повествованието си маминка. — Той трябва спешно да лети някъде за Заполярието, имало авария в предприятието, а тя иска да лети с него, в случай че му се наложи да се забави, за да бъдат заедно на Нова година…
Докато мама описваше катастрофалното положение с гостите, аз успях да видя не само игричките на Айсор и Карма, но и абсолютно позорната проява на Приятел, който скочи на бюрото, изтърколи до края му любимата ми писалка „Дънхил“, събори я на пода и започна в упоение да я гони из стаята, докато писалката се озова доста навътре под дивана. Той дълго се опитва да я извади, но не успя и напусна помещението, разочаровано размахвайки гъвкавата си опашка. Добре че имам камери из целия апартамент, инак щях да търся тази писалка до свършека на света.
— Просто не знам какво да правя, Егорушка — жално завърши мама своята скръбна епопея. — От петнайсет души осем определено не могат да дойдат.
— Но седем души също е много добре — бодро заявих аз. — Седмина гости, вие с татко и аз — ето че ставаме десет. Не е ли празник това?
Уж успях да я успокоя, но след два дни броят на гостите намаля на пет във връзка с грипа, от който внезапно се разболели някакви деца и внуци. На двайсет и девети декември, два дни преди Нова година, от списъка отпадна още един гостенин и тогава пълно отчаяние обзе маминка. Доколкото си спомням нашите празници, никога не се е случвало на масата да има само седем души, включително домакините. За моите родители седем души не е Празник, а делова вечеря.
— Егорушка, защо не се обадиш на Светочка? — плахо помоли тя.
Какво пък, в това имаше резон — Светка Безрядина, мъжът й и двете им деца правят една солидна бройка. Но аз не таях особени надежди, защото Светка и Борис имаха толкова плътно светско разписание, че моята маминка с нейния Кошмарен ужас по никакъв начин не би могла да се вмести в него.
— Ох, Игорьочек, няма да стане — със съжаление каза Светка, когато чу молбата ми. — В новогодишната нощ трябва да бъдем в клуба на Джаник, Боря тържествено му обещал, че ще отидем. Не се сърди.
— Ама естествено, Свет, разбирам те. Просто мама ме помоли да те поканя, ето че го направих.
— Татяна Василевна много ли се притеснява? — съчувствено попита моята милозлива приятелка.
— Ужасно. Напазарувала е за двайсет души, толкова й се искаше да дойдат много хора, а сега всичко ще се провали. И изобщо — нали познаваш майка ми — домашни седенки не са й достатъчни, тя обича големите приеми, за нея петнайсет души са малко, а пък четирима си е направо смешно.
— Извинявай, Игорьок, но честна дума, няма начин да дойдем.
Светка май вече се чувства виновна. Само това липсваше!
— Стига, Светуля — колкото може по-весело казах аз, — не го вземай толкова присърце. Ще измисля нещо.
