Най-добре от всички си спомнял Олег Личко Зураб Самсонович Шаламберидзе. Лошото било обаче, че Зураб Самсонович бил на седемдесет и осем години и макар че повечето възрастни хора на тази възраст запазват будната си и ясна мисъл и отчетливия говор, бившият старши инспектор от щаба нямал късмет със здравето: съдовете на главния мозък отказвали да поддържат интелекта му в подобаващо състояние и Мусатов през цялото време имал чувството, че Зураб Самсонович… ами, май послъгвал. Измислял си, за да не признае, че не си спомня или не знае нещо. Съчинявал на момента.
А като цяло неговият разказ се свеждал до това, че Олег бил младеж с доста необичайно поведение и поради тази причина колегите му никак не го обичали. Бил рязък в оценките си и нестандартен в съжденията, много знаел и четял цели купища научна и научнопопулярна литература (и това напълно съвпадало с разказаното от майката на Мусатов), но същевременно бил непростимо високомерен с хората, които знаели по-малко. „Невежеството не е аргумент“ — повтарял често. Особено нетолерантен бил Личко към един служител, който наистина не бил годен за щабна работа, нищо не знаел, нямал никакви умения, но бил стар приятел на някого си и благодарение на това си чакал пенсията на спокойната щабна служба в столицата на нашата родина. В миналото този човек бил началник на колония със строг режим. Сигурно е бил добър началник, но не умеел да работи с информация и статистика. „Съветската власт не е сиропиталище“ — казвал Личко всеки път, когато началникът на отдела му давал написан от колегата му документ с указание да редактира всичко от началото до края, с други думи, да го напише наново, и то до утре сутринта, защото срокът отдавна бил минал.
Когато в началото на седемдесет и пета година се чуло, че в Москва някакъв маниак убива и насилва малки деца, Личко на всички съвещания започнал да говори, че следствено-оперативната група подхожда неправилно към неговото издирване, че действат по стари, вече негодни методи и никога няма да намерят престъпника, ако не си служат с най-новите постижения на науката. При това той произнасял толкова много неразбираеми и неизвестни на колегите му думи, че всички се потрисали. Именно тогава за пръв път се заговорило, че Олег нещо не е в ред. Той пишел аналитични обзори по чуждестранни изследвания и настоявал ръководството на отдела да ги представи на ръководството на щаба и на началника на Градското управление, но всеки път получавал отказ. Видите ли, обзорът не бил написан както трябва, мислите били неясни, текстът — лошо структуриран. Той го пишел наново, пак го занасял и отново му го връщали. Накрая началникът на отдела изразил мнението си публично и пределно ясно:
— Абе, Личко, ти не разбираш ли, че всичките тези западни номера не подхождат за нас? Какви разработки ми цитираш тук, а? Американски! Измислили са ги псевдоучени от света на загниващия капитализъм! В тях няма нито дума истина. Цялата американска наука е поставена в услуга на буржоазния морал, а ние сме съветско общество. Схващаш ли разликата? Ти какво си въобразяваш? Мислиш, че като учиш задочно адюнктура, сега си най-големият учен в нашата страна? Показах твоята докладна на един професор от Висшата милиционерска школа, а той знаеш ли какво ми каза за твоите драсканици? „Ломброзианско тресавище“ — това ми каза! Така че зарежи ги тия твои фокуси, твоята задача е да анализираш оперативната обстановка в града. И не си ти, дето ще даваш акъл на следователите. Нали я знаеш приказката: ако учиш учения, само го разваляш. Първо научи както трябва руския език, а после занимавай началството с твоите писания.
— Какво общо има тук руският език? — слисано попитал Олег.
— Ами това, че дори не можеш да напишеш правилно думата „емпиричен“, а ми се правиш на много умен, из небесата витаеш.
На това съвещание Зураб Самсонович Шаламберидзе седял до Личко и когато началникът, неописуемо ядосан, хвърлил на Олег документа, не се сдържал и надникнал в него. Думата „емпиричен“ била подчертана с дебел червен молив, а първата от двете букви „и“ била поправена на „е“. „Емперичен“. Тоест нямала нищо общо с „емпиризъм“, а началникът не схващал връзката между двете думи и очевидно значението им. Изведнъж Олег избухнал в силен, неудържим смях. Не можел да се спре и се наложило да излезе от кабинета, където се провеждало съвещанието. Всички присъстващи сметнали, че е в истерия, че момчето не е в ред не само с ума, но и с нервите, след което на Олег Личко стабилно лепнали прякора Нашия луд, употребяван изключително зад гърба му. Естествено не го наричали така в очите, но започнали да се отнасят към него с предпазлива насмешка.
Някъде през юни, ако Зураб Самсонович не грешал, Личко изведнъж казал:
— Искате ли да отгатна къде и кога ще се случи следващото отвличане на дете?
