Всички се засмели, а Личко назовал конкретен район в Москва — Бабушкински — и приблизителната дата: между пети и осми юли. Никой не взел думите му на сериозно, само показали с жест, сиреч: „Нашия луд подхвана репертоара си“. Осми юли минал, не се случили никакви убийства на деца и най-злопаметните все пак си спомнили самонадеяното изказване на Олег. Започнали открито да му се подиграват и да настояват като изгубил бас да купи за отдела каса коняк. На единайсети юли в мазе в покрайнините на Москва бил открит трупът на шестгодишно момиченце, което някой отвлякъл от детска градина, намираща се в Бабушкински район. В този момент това не предизвикало никакви съмнения.
— Айде стига бе, просто случайно е отгатнал. Нали не уцели датата. Приказвал си е напосоки — говорели си колегите.
— Сбъркал съм с пресмятанията — обяснявал Личко. — Сега ще взема предвид тази грешка. Но съм сбъркал само с три дни…
Той отслабнал, пребледнял, очите му хлътнали в орбитите и станали съвсем безумни. Бил разсеян, вглъбен в себе си и както биха казали специалистите — неадекватен. Можел с часове да седи мълчаливо, без да отговаря на въпроси, без изобщо да продумва, зад бюрото си и да пише нещо или пък внезапно да изкрещи, или да се разсмее в отговор на някоя безобидна реплика на някого от колегите в стаята.
В края на август заявил:
— Ще имаме нов труп на четиринайсети септември. Ще вземат детето от училище в Черьомушкински район. Пресметнал съм всичко точно, не може да има грешка.
— Слушай, я ни се махай от главата — посъветвали го колегите. — Дошъл си до гуша на всички с твоята наука. Щом си толкова умен, премести се на оперативна работа, а на нас не ни бъркай в мозъците — и без това имаме страшно много грижи.
Вечерта на 14 септември на дежурния телефон постъпил сигнал от жена, чиято дъщеря, първокласничка, не се прибрала от училище, намиращо се в Черьомушкинския район. Милицията се разтичала да търси детето. Намерили го призори на 15 септември. Било починало предната вечер.
И тогава някой се сетил:
— Това не може да бъде случайност. Олег не отгатва напосоки.
— А какво прави? — възразили му. — Да не искаш да кажеш, че е изобретил революционен метод за залавяне на маниаци?
— Той знае със сигурност. Защото самият той е този маниак. Смята всички нас за идиоти и ни води за носа.
И те си спомнили всичко: внезапните промени в настроението му, продължителните периоди на мълчание, редуващи се с истерични викове, безумно горящите очи, неадекватното поведение, нестандартните разсъждения и много други неща. Намесили дори „невежеството“ и „сиропиталището“ — сега всяка дума се превърнала в обвинение срещу Олег.
Началникът на отдела незабавно се свързал с ръководството на Градското управление, откъдето обещали да сведат информацията до изпълнителите. Очевидно изпълнили обещанието си много бързо, защото само след няколко часа започнали да показват снимката на Олег Личко на всички жители на микрорайона, в който се намирало училището. И се намерили няколко души, които категорично заявили: да, те видели този млад симпатичен мъж да седи на пейка близо до училището преди два дни, когато изчезнало момиченцето. Тези хора абсолютно независимо един от друг описали дрехите му по един и същ начин: модерно сиво яке с външни джобове и капаци и небесносин пуловер. Всички колеги на Личко знаели това яке и този пуловер — той идвал с тях на работа, а милиционерската униформа, както много други, обличал в кабинета си.
След още един час Олег Личко бил задържан.
Това всъщност било всичко, което разказал на Мусатов старият Зураб Самсонович. Каква част от разказа му била истина и каква — измислица? За думичката „емперичен“ вероятно било истина: човек не може да си измисли такова нещо. Както и за „ломброзианското тресавище“. Виж, обаче за безумните очи и неадекватното поведение — не се знае. Когато ни кажат, че даден човек има психично заболяване, много от нас неволно започват да си „спомнят“ различни факти, потвърждаващи това. Докато не сме знаели за болестта, сме си мислели, че то е някаква симпатична странност, или пък не сме обръщали внимание. Когато обаче чуем подобна „диагноза“, всичко се подрежда в съзнанието ни.
Е, все пак убил ли е Личко тези шест дечица, или не ги е убил? И какво е „направила“ Елена Шляхтина?
— Знаеш ли, да убиваш деца, за да докажеш научната си правота, е още по-лошо, отколкото да бъдеш просто луд — каза разпалено Мусатов. — Мислех си, ще мога да докажа, че Личко е бил нормален човек, а излиза, че е бил чудовище. Бях при Шаламберидзе в понеделник, днес е вече неделя, а аз още ходя като смачкан. Понякога ми се струва, че дори не мога да си изправя гърба, толкова ми е тежко.
— Чакай, Андрей, не се паникьосвай. Дай да помислим малко.
