Докато слушах неговия разказ, все ми се струваше, че някъде ми „убива“. На мозъка ми му беше неудобно като на крака в тесни твърди обуща. Нещо не беше в ред, нещо не се връзваше. Но не можех и не можех да разбера какво именно. За да се откъсна от това чувство, пристъпих към моята част от отчета и разказах на Андрей съображенията си относно самоубийството на Елена Шляхтина.
— Сега ти решаваш — казах накрая. — Каквото кажеш, това ще правим. Ще търсим ли следователя, който е водил делото? Разбира се, ако е жив.
— Търсете го — вяло отговори Мусатов.
Разбирах, че сега той е изцяло под впечатлението на онова, което е научил за Личко, и някаква си Шляхтина съвсем слабо го интересува.
— Но това ще струва пари — напомних му аз.
— Ще платя.
Той извади от джоба си плик и ми го подаде.
— Тъй и тъй се видяхме…
— Какво е това? — не разбрах аз.
— Предай ги на Семьонов. Това е хонорарът за архивното дело. А за следователя сега ли да платя?
— Не, когато го намери. Моят приятел Семьонов не взема пари в аванс, само хонорар за извършена работа.
Ужасно ми се искаше да го попитам как се развиват отношенията му с Юля, доволен ли е баща й, или има основания да се безпокои. Какво толкова? Можех да попитам така, просто приятелски.
Но не го направих.
Лев Александрович Аргунов отдавна се беше сдобрил с жена си и се бе прибрал от апартамента на „Маросейка“ вкъщи, на „Рубльовка“. След онази страшна находка в навечерието на Нова година не се бе случвало нищо особено и той бе решил, че за пореден път му се е разминало. Не беше идвал никой от милицията и той се бе поуспокоил, макар че така и не бе овладял нервите си окончателно, което естествено не остана скрито от служителите във фирма „Баунет“.
Вече на няколко пъти от сутринта секретарката Лара напомняше на Аргунов, че ръководителят на юридическата служба настоява да го приеме, но на Лев Александрович не му беше до него, той се занимаваше с уреждане на отношенията с доставчиците на суровини, които незнайно защо в края на зимата бяха решили да се разбунтуват и да променят в своя полза условията по договора, уж подготвен за подписване още преди две седмици. Чак в края на работния ден Аргунов помоли Лара да му донесе чай и сандвичи.
— Лев Александрович, Чорних ви чака цял ден — отново му напомни тя. — Помоли ме да ви съобщя, че се появило нещо спешно.
— Добре — обречено махна с ръка той, — кажи му да влезе.
Ръководителят на юридическата служба при „Баунет“ Чорних беше дребно пъргаво човече с гъста кестенява коса и идеално правилни черти на лицето. Толкова правилни, че бе невъзможно човек да го запомни от пръв поглед, та дори и от втори. Нито една индивидуална особеност, която можеше да се набие в очи. Той имаше изключително интересна походка — толкова плавна, ритмична и бърза, че сякаш не крачеше, а караше ролкови кънки. Благодарение на ниския си ръст — под метър и шейсет — той правеше впечатление на нещо подобно на играчка, което в съчетание с походката бе дало на служителите основание да го наричат зад гърба му Механичното мишле.
Чорних се плъзна в кабинета само след две минути.
— Лев Александрович, имам лоши новини — започна той сериозно. — Ако не сте в настроение, по-добре ми кажете веднага и аз няма да ви го развалям повече. Но въпросът не търпи отлагане.
— Говорете — уморено въздъхна Аргунов. — Вашите юристи и бездруго днес така ме подведоха, че цял ден им оправях бакиите. Вече не очаквам нищо добро от вашата служба.
— Някой изкупува акциите ни — спокойно произнесе Чорних. — Знаете ли за това?
— По дяволите!
Аргунов сви юмруци и ги стовари върху дървената повърхност на бюрото. Само това липсваше.
— Значи не знаете — констатира Чорних. — Е, аз ви го съобщавам. Изкупуването се извършва бързо от миноритарните акционери. Тази сутрин сме изгубили двайсет и четири процента от акциите ни. Ще дадете ли някакви указания?
— Да!!! — разкрещя се Аргунов. — Научете кой иска да ни погълне. И му откъснете главата!
— Това указание не трябва да е насочено към мен. В нашата фирма имаме служба по безопасността, това са нейни функции. Ние сме по другата част. Ако кажете, можем да започнем да обременяваме активите си, тогава „Баунет“ ще стане непривлекателна и ще ни оставят на мира. Има и други варианти…
Двайсет и четири процента! Те са вече в чужди ръце. Още толкова, после още мъничко — и контролният пакет ще се озове… При кого? Засега не се знае. А той можеше да го предвиди и да вземе превантивни мерки, можеше, можеше! Още преди месец при него дойде помощникът по кадрите и му каза нещо странно: че сред работниците в завода за строителни конструкции се носела мълва, че фирмата се клати и аха-аха ще рухне, защото него, Аргунов, скоро щели да го тикнат в затвора. А нали именно работниците са въпросните миноритарни акционери. Те са повярвали на слуховете, уплашили са се и сега се освобождават от акциите си на безценица, докато за тях дават някакви пари, защото изтървеш ли момента — съвсем ще се обезценят. Тогава помощникът по кадрите го попита:
— Да не би да имаме някакви неприятности с данъчните органи?
