— Можехме да я купим ние, Алекс. Само че не го направихме. Не го направихме, защото не знаехме, че дъскорезницата е за продан. А Макгилди са узнали това.
Преди петнайсетина години фамилиите Дьошарм и Лавиолет се опитаха да закупят дъскорезницата. По онова време обаче компанията в Квебек, която беше неин единствен собственик, отхвърли предложението с довода, че няма никакво намерение да я продава. Виновникът за този тъй категоричен отказ се казваше Лакос. Жозеф-Анри Лакос. Потомък на най-големия син на първия Ганьон. Нещо като братовчед, макар и доста далечен. Бе поел задължението, в случай че някога му потрябва купувач, незабавно да се свърже с кандидатите от Мисиками. През 1971 година почина, след като доста сериозно разработи предприятието, което се беше трансформирало в анонимно дружество и се котираше в Монреал.
— Вината е донякъде моя, Зенаид. По това време ти беше твърде млада. Трябвало е да взема случая присърце и да се опитам да направя нещо. Вярно, че точно тогава се мотаех из Виетнам.
— Остави това — прекъсна го тя.
Пристигаха в Ню Йорк. Самолетът им започваше да се снижава. Беше все така понеделник, 26 декември, около шест вечерта. Зенаид се съмняваше, че ще успее да намери Марти Кан в кабинета му в „Кац, Лърнър и Компания“, но можеше да се опита да открие домашния му телефон. В случай на неуспех винаги би могла да се обади на Лари.
— В „Спортс Илюстрейтед“ пишат за мен — съобщи Лавиолет. — Твърдят, че съм щял да сключа договор с „Пейтриътс“. Чудя се откъде им е хрумнала подобна идея. Публикували са дори моя снимка.
Намираха се в залата за пристигащи и чакаха багажа си.
По-точно куфара на Зенаид, която единствена си бе взела дрехи за преобличане. Възнамеряваха да прекарат в Ню Йорк една-единствена нощ и още на следващия ден да се върнат в Канада.
— Има двама типове, които ни наблюдават — продължи Лавиолет със същия спокоен тон. — Не се обръщайте; стоят до вратата с надпис „Не е изход“.
Алекс все пак се обърна, но не забеляза нищо.
— Въобразяваш си, Франсоа-Ксавие.
— Естествено. Само дето държаха в ръцете си снимки и ги погледнаха в момента, в който се появихме. Нас са чакали… Като си помисля само — да изоставя хокея заради техния американски футбол! Тия не са добре!
— Отседнаха в хотел „Девън“, на Четирийсета улица — съобщи гласът. — Двамата мъже, които я придружават, са същите; журналистът и хокеистът. Тя звъня девет пъти по телефона. Опитваше се да се свърже с някой си Марти Кан, който работи във фирма на име „Кац, Лърнър и Компания“.
— Известна ми е — каза Лодегър.
— Не успя. Марти Кан е на яхтата си някъде в района на Кий Уест. Искате ли да уточним местонахождението му?
— Не. Някой друг?
— Лорънс Елиът.
Бившият съпруг, помисли си Лодегър.
— Успя ли да се свърже с него?
— Елиът й каза да върви на майната си — уведоми го гласът, без сянка от хумор. — После се обади на… Ще запишете ли имената?
— Ще ги запомня.
— Обади се на някоя си Нанси Белман. После на Кърт Милър, Андерсън Колингуд, Бърт Съсман. Потърси също Робърт Сасия и Робърт Монтеро, но и двамата бяха излезли.
От шестимата, чиито имена човекът на Милан му бе изредил, Лодегър познаваше много добре най-малко двама.
Бърт Съсман и Робърт Сасия бяха негови сътрудници.
Усмихна се на Манди, която седеше до него на задната седалка на кадилака, и прошепна:
— След малко свършвам.
Тя дори не сви рамене; просто обърна глава към улицата и върху лицето й се изписа онова пълно безразличие към неговите думи и действия, което афишираше винаги когато останеха насаме, и следователно никой не можеше да констатира дисхармонията в брака им.
— За какво говориха? — попита той.
— Спомена три пъти някакво име: в разговорите си с Милър, със Съсман и с онази жена, Белман. Нещо като „Обауита“.
Лодегър се втрещи от изумление. Човекът на Милан продължаваше да говори, уточнявайки къде са вечеряли тримата, преди да се върнат в „Девън“ и да си легнат.
— Благодаря — прекъсна го Лодегър.
Мина доста време, докато затвори телефона. За какъв дявол й беше притрябвало на тази ненормалница да започне разследване по „Обауита Дженерал Уд“? И — по дяволите! — каква връзка имаше това с инцидента в Милуоки?
Да, но къде?
Отново се усмихна на жена си.
— Прекарахме чудесна вечер, нали?
— Лично аз ужасно скучах, както винаги — отвърна Манди.
— „Обауита Дженерал Уд“! Ама че гадост! Къде е връзката?
Някой лекичко подръпваше Макартър за ръката. Отвори очи и разпозна в тъмнината силуета на Мигел, един от осемте прислужници в къщата на острова и същевременно шеф на останалите в качеството си на салонен управител. Джеймс излезе от стаята, като внимаваше да не събуди Лети.
— Търсят ви.
Отиде в кабинета си в другия край на къщата и вдигна телефона.
— Съжалявам, че ви вдигам от леглото, но стават странни неща — каза Лодегър.
