Картел полностью

Капускасинг се намираше приблизително на двеста мили от Мисиками. Ето я и връзката между инцидента в Милуоки и ОДУ. При това невероятно елементарна. Дърводобивната компания в Кисимиси — или каквото е там! — трябва да е била продадена в момента на преструктурирането на ОДУ и моята малка канадка е несъмнено засегната от продажбата, която явно сериозно обърква живота на семейството й. Направо е бясна, още повече, че пристига от Милуоки, където съвсем наскоро са й свили сармите.

Сега вече Макартър бе твърдо убеден, че теорията му е правилна.

Убеден бе и в още нещо: дори и в най-катастрофалния случай, хубавата Зенаид (Макартър не знаеше дали е хубава; единствените сведения, с които разполагаше за нея, се отнасяха до решителността й, но му беше приятно да си я представя красавица) не можеше да обезпокои Мравките, докато се рови в аферата с ОДУ.

И именно това правеше втората му идея подчертано грандиозна.

Точната дума беше наистина „грандиозна“.

През следващите двайсет и пет минути той задълбочено обмисляше нейните положителни и отрицателни страни.

Положителните бяха очевидни.

Отрицателните включваха два риска.

На първо място опасността „онези там“ да разкрият машинациите му. Едничката мисъл за последствията от това бе предостатъчна, за да му се смръзне кръвта. За нещастие никак не му бе трудно да си представи как Ел Сикарио дебаркира на острова (или някъде другаде, тъй като колкото и сигурно убежище да намереше на Лети и дъщерите си, Убиеца щеше непременно да ги открие и наказанието щеше да бъде ужасяващо).

Но ти не вярваш в този риск. Освен това разполагаш със защита на място. Или почти на място. В смисъл, че всичко ще бъде готово до няколко дни. Когато вече ще бъдеш при „тях“ и ще си „им“ изложил твоя Общ план. От този момент нататък ще бъдеш неуязвим.

Наистина можеш да действаш.

Вторият риск беше незначителен: Лодегър да нареди да елиминират канадката. Плюс неколцина членове на семейството й, колкото да покаже на какво е способен. Е, и? Та аз дори не я познавам. Подобна касапница би довела единствено до провала на втората му идея. Нищо повече.

Добре тогава, действай.

Лодегър позвъни отново петдесет и осем минути след първото си обаждане, тоест две минути по-рано, което ясно издаваше безпокойството му.

— Размислих — каза Макартър. — Случаят е наистина по-сериозен, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Открих връзката — уведоми го Лодегър.

Виж ти, оказва се, че не е чак такъв идиот, помисли си Макартър. Май прекалено често съм склонен да го подценявам. Ето че на него също му е дошло наум да прегледа бившите активи на ОДУ.

— Аз също, Бил. И това не ми харесва. Никак не ми харесва.

Няколко секунди мълчание, тозчас изтълкувани от Макартър по следния начин: Лодегър е изненадан, че Джеймс Д. споделя чак до такава степен опасенията му. Затова веднага уточни, че вижда две решения на проблема. Първото (Макартър се изразяваше иносказателно, като по навик не произнасяше никакви имена) предвиждаше чисто и просто екзекутирането на канадката и на всички възможни свидетели. Милан несъмнено щеше да се справи чудесно с това, както винаги, при положение че получи съответните заповеди. Но случаят очевидно не беше такъв, особено като се има предвид, че преди повече от година на Мравките-войници бе строго наредено да действат колкото може по-внимателно и да не се занимават с лица, чиято смърт би могла да предизвика задълбочено полицейско разследване, а оттам и включването в играта на пресата. Едно е да се елиминира някакъв си Моралес, дребен бакалин имигрант без абсолютно никакво значение, съвършено друго — да се посегне на жена, чийто бивш съпруг се нарежда сред светилата на Уолстрийт. Лодегър, разбира се, може да настоява решението да се вземе на най-високо равнище, „там“. Но дори и в случай, че успееше да издейства смъртната присъда на канадката, именно към него — „към нас, Бил, към вас и към мен“ щяха да бъдат отправени упреците, ако нещата потръгнеха зле.