„Ако знаеше“ - помисли Жозефин, търсейки с поглед хартиена кърпичка, за да се изсекне.
- Върни се в нашия, забрави трубадурите! Ужасно разсеяна си станала. С мъжа си ли ще дойдеш, или той пак ще намери начин да се измъкне?
Жозефин тъжно се усмихна. Може да се каже и по този начин, реши тя, измъкване, изчезване, отлитане, изпаряване. Антоан се беше превърнал в летлив газ.
- Той няма да дойде...
- Добре тогава, трябва да измисля ново оправдание за пред майка. Нали знаеш, че се ядосва, когато той отсъства...
- Честно казано, Ирис, да знаеш колко не ми пука!
- Прекалено си добра към него. Ако бях на твое място, отдавна да съм му треснала вратата под носа. Както и да е... Такава си ти, няма да се промениш, мила моя сестричке.
„Сега играем сцената на съжалението“ - въздъхна Жозефин. Още от детските им години тя беше Жо, глупавата наивница, леко недодяланата интелектуалка, за която няма тайни, когато става дума за неясни тези, сложни думи, безкрайно ровене по библиотеките в компанията на други подобни зле облечени и пъпчиви педанти. Същата, която си вземаше изпитите, но не можеше да очертае свястно нищо и никаква очна линия. Която си беше изкълчила глезена, докато се качвала по стълбите, защото се била зачела в „Теория за климата“ на Монтескьо, или пробваше да включи тостера в крана на чешмата, защото слушаше по „Франс Кюлтюр“ някакво предаване за цъфналите вишни в Токио. Онази, която по цели нощи висеше над драсканиците си, докато по-голямата й сестричка се появяваше в изисканото общество и преуспяваше, и твореше, и омайваше. Ирис тук, Ирис там, също като в оперната ария!
