Когато Жозефин спечели конкурса за хабилитиран преподавател по класическа литература, майка й я попита какво смята да прави. „Докъде ще те докара всичко това, горкото ми дете? До някоя гимназия в парижките предградия, където учениците ще ти се подиграват? Или току-виж те изнасилили върху капака на някой контейнер за смет.“ Дори след като написа дисертацията си и започна да публикува статии в специализирани издания, единствените реакции отново бяха недоумение и скептицизъм. „Икономически възход и социално развитие на Франция през XI и XII век“, мила моя, кой се интересува от подобно нещо? По-добре се хвани и съчини пикант-на биография на Ричард Лъвското сърце или на Филип Август, защото хората се интересуват точно от такива работи! По такава книга може да се снима филм и дори сериал! Може да се направят пари от безкрайните години учение, за които съм плащала с пот на челото!“ След което изсъскваше като усойница, раздразнена от бавно лазещото й потомство, свиваше рамене и въздишаше: „Как можах да родя такава дъщеря?“ Госпожа майка им не престана да си задава този въпрос от мига, в който Жозефин проходи. Съпругът й Люси-ен Плисоние неизменно отговаряше: „Сигурно щъркелът е сбъркал адреса.“ И тъй като изказванията му очевидно не разсмиваха никого, най-накрая и той млъкна. Завинаги. На един 13 юли вечерта сложи ръка на гърдите си и преди да угасне, едва успя да каже: „Малко е рано за фойерверките.“ Жозефин беше на десет, Ирис на четири-найсет години. Погребението беше разкошно, госпожа майка им -царствена. Беше уредила всичко до най-дребната подробност: огромни бели букети, артистично аранжирани върху ковчега, траурен марш от Моцарт, безпогрешен избор на текстовете, прочетени от всеки член на семейството. Анриет Плисоние беше изкопирала черния траурен воал на Джаки Кенеди и също като нея накара момичетата да целунат ковчега, преди да бъде спуснат в гроба.
Жозефин от своя страна също се питаше как е могла да изкара девет месеца в утробата на тази жена, за която казваха, че била нейна майка.
В деня, в който я назначиха в Националния център за научни изследвания (НЦНИ) - одобриха трима от общо сто двайсет и тримата кандидати! - и се втурна към телефона да съобщи новината на майка си и на Ирис, й се наложи да повтаря, да крещи до прегракване, понеже нито едната, нито другата не разбираха защо е толкова ентусиазирана! НЦНИ? За какъв дявол се набутваш в тази каторга?
