Дошъл бе моментът, от който Жозефин се страхуваше най-много. Тя се вгледа в питащите очи на по-голямата си дъщеря, после погледна приведената главица на Зое, която съсредоточено топеше пържените картофи в жълтъка на яйцата, червен от кетчупа. Налагаше се да им съобщи. Нямаше смисъл да отлага или да лъже. Така или иначе щяха да научат истината. Най-добре би било да поговори с всяка насаме. Ортанс беше толкова силно привързана към баща си, намираше го за толкова „шик“, от такава висока „класа“, а и той правеше всичко, за да й се хареса. Именно той настояваше да не споменават пред момичетата за липсата на пари, за тревогите от неясното бъдеще. Правеше го не за да щади Зое, а заради първородната си дъщеря. Единствено тази безусловна любов можеше да й предложи вместо предишния разкош. Когато се връщаше от командировка, Ортанс му помагаше да разопакова багажа, опипваше плата на костюмите, хвалеше качеството на ризите, поглаждаше вратовръзките, преди да ги подреди на металната пръчка в гардероба. Какъв красавец е моят татко! Какъв красавец! Той се оставяше да бъде обичан, обсипван с ласкателства и я гушкаше, мушваше й тайно в ръката някакъв дребен подарък, купен единствено за нея. Жозефин неведнъж ги бе заварвала да си шушукат като влюбени. Беше изключена от тяхното съзаклятни-чество. В семейството имаше две касти: феодалните владетели Антоан и Ортанс и васалите Зое и тя.
Повече нямаше как да крие. Ортанс я наблюдаваше със студен и тежък поглед и чакаше да получи отговор на въпроса си.
- Отиде...
- Кога ще се върне?
- Няма да се връща... Тоест няма да се връща тук, при нас.
Зое вдигна глава и в очите й Жозефин видя как се мъчи да си
обясни чутото, но не успява.
- Отиде си... завинаги ли? - попита Зое и устата й зина от ужас.
- Опасявам се, че да.
- И няма повече да ми бъде татко?
- Ще ти бъде... разбира се! Само няма повече да живее тук заедно с нас.
