Самата аз се затворих в спалнята. Фелисите бе заспала върху брачния договор, който все така лежеше на брачното ложе. Измъкнах документа изпод косматата мързелана, парафирах една по една всички страници в три екземпляра. След това досадно задължение държах известно време химикалката над празната графа, предназначена за моя подпис. Ако има жестове, които човек прави автоматично, без да се замисля, това е един от тях. Въпреки всичко, тъкмо в този момент, следвайки неосъзнат защитен рефлекс, не положих обичайните заврънкулки, а изписах набързо „Анабел Лоран“. Макар по-ясен и дело на моята ръка, този подпис беше измамен. Дори по-зле: направо фалшив.
Арман вероятно не обърна внимание на това, защото когато му върнах дебелия куп листи, прегледа важните места и изобщо не реагира.
- Остава да се надяваме, че секретарят на нотариуса Оливо ще го завери още утре следобед -оплака се той.
- Имам ви доверие.
- А... Роклята ви пристигна от шивача. Ако я пробвате още сега, това ще ни спести допълнителни грижи утре сутринта.
Член трети: Бойната униформа да отстъпи място на цивилно облекло.
Послушах го и застанах сама пред голямото огледало в спалнята, обляна в светлината на слънцето, което галеше фасадата на сградата откъм градината. През полуотворения прозорец дочувах лаещия говор на работниците в съседство, които си разменяха реплики на различни езици, както и звънкото тракане на металното скеле, което монтираха.
Преправената рокля „Скиапарели“ още по-добре подчертаваше закръглената ми фигура. Беше като втора кожа, като ръкавица... Не знаех какво сравнение да използвам, за да опиша удивителното усещане за прилепналата към плътта ми тъкан. Същевременно не изпитвах нищо, докато гледах отражението си. Струваше ми се някак странно в тази съвършена обвивка. Буквално се чувствах като попаднала в чужда кожа. В чужда роля, която е била писана за друга. Продължавах да се питам отново и отново: „Какво толкова изключително има в мен?“. И все не намирах отговора.
С какво обикновеното момиче, каквото бях, е могло да оправдае седемнайсет години търпение и усилено търсене? Нима имаше мъж, който да посвети толкова време на едно нелепо дирене? И всичко заради мен, заради нас? Не смеех да призная пред себе си колко безсмислено изглежда това.
Член четвърти: Да бъде отдадена почит на героите.
Изтегната до Фелисите, заровила нос в пухкавата й козина, се отдадох на мислите си, привидно отпусната, но вътрешно напрегната до крайна степен. Взех в ръка
Ерос и Танатос. Неотделими. Така е, но има моменти, когато човек навлиза изцяло в едно от тези царства до степен да не може да мисли за другото. Тогава той е изцяло отдаден на секса
През онази сутрин и през следващите часове големият печеливш беше смъртта. Стаята на една умираща, която неотдавна бях напуснала... Роклята на една мъртва, която се канех да нося... И още една покойница, която предстоеше да заместя в прегръдките на нейния съпруг, по-жив от всякога.
- Ще ми се сърдиш ли, ако изляза тази вечер? - запитах аз Давид, който тъкмо оглеждаше заедно с Арман списъка на поканените.
- Не... Разбира се, че не. Къде ще ходиш?
- София организира в моя чест импровизирана раздяла с моминството.
- Аха... Ясно. Забавлявай се на воля тогава.
Пресилената му усмивка го опровергаваше.
- Често казано, щеше ми се да остана тук, за да ви помогна...
- Защо?
- Неудобно ми е някак. А освен това подобни събирания по женски никак не са ми по сърце.
- Хайде, хайде, върви! Сигурен съм, че ще ти бъде приятно. София изглежда доста забавна.
Той, който бе изфабрикувал от край до край нашия роман и определил до най-малка подробност нашия брак, сега проявяваше необичайна щедрост. Сякаш вярваше в целебните свойства на импровизацията.
Опитвах се да убедя сама себе си, че това ще бъде последната моя лъжа. Че след това ще се превърна в образцова съпруга, колкото и дълго да трае нашият съюз. Един час или цял живот.
Член пети: Да бъде направен основен преглед на възпиращите сили.
Изобщо не се учудих, когато няколко минути преди това открих поредния сребрист пакет. Веднага пропъдих налудничавата идея, макар в тон с добрите ми намерения, да го отворя пред Давид. Да разкрия пред него как брат му се е възползвал от собствената му тактика, как се е вмъкнал като пътник без билет в опит да ме изтръгне от прегръдките му. Да му разкажа за „Шарм“, за стаите без номера, за срещите...
Ала нямаше смисъл допълнително да насъсквам двамата братя един срещу друг. Часът за равносметка, така или иначе, скоро щеше да настъпи.
