Измъкнах от джоба си твърдия пластмасов правоъгълник и му го подадох. Той не прояви нито изненада, нито одобрение, а просто я пое.
- Добре. Вероятно са ви я дали предварително?
- Значи, не сте ми я изпратили вие... - промълвих аз на самата себе си.
- Не, не съм аз. Клиентите ми ги връщат, когато напускат, но през останалото време спокойно могат да ги задържат.
- Разбирам. А имате ли представа за коя стая е предназначена?
- Да, разбира се.
При тези думи той пъхна картата в процепа на четящото устройство и обърна изпъкналите си очи към екрана на гишето.
- Виж ти! Много странно... - въздъхна той.
- Какво има?
- Нищо, просто... В картата липсва всякаква информация и все пак...
- Все пак?
- Магнитната лента още е активирана. Изглежда, не е преформатирана.
- Какво следва от това?
Чувствах се закъсняла. Раздразнена. Нетърпелива?
- Уви, виждам само едно решение: да пробваме на всички вече наети стаи. В момента те са... единайсет. На четири от петте етажа.
Всяка секунда, която ме делеше от развръзката, засилваше у мен онова впечатление, че съм на път да извърша предателство, което ме преследваше още от напускането на дома Дюшеноа. Не можех да причиня това на Давид... и трябваше да го направя заради него. Заради нас. При това положение за мен нормален изход нямаше и затова всичко трябваше да приключи тук, тази вечер. Бързо. Дори и ако се окажех в някоя от тези стаи с Луи.
- Почакайте...
В този момент се сетих и извадих от сребристия плик големия секретен ключ.
- Това говори ли ви нещо?
Предметът го накара да се усмихне развеселено.
- Не... Съжалявам. От двайсет години насам не използваме подобни антики.
- Жалко.
Вече съвсем обезсърчена му показах розовата картичка.
- А това?
Скъпа Зела, тази вечер в двайсет и два часа.
Бъдете точна.
Не вземайте със себе си мобилния телефон.
Сега вече усмивката му стана по-широка и аз разбрах, че решението е налице.
- Човекът, който ви е изпратил това, познава нашето заведение, Ел.
Струва ми се, че за пръв път се обърна към мен с умалителното ми име. Вероятно някой негов клиент му го бе доверил.
- Какво искате да кажете? - настоях аз.
- Зела не е грешка при изписването на вашето име. Това напомня фамилията на една от най-известните куртизанки.
...на които бяха назовани стаите в хотела.
- Така ли? И коя е тя?
- Не коя да е. Маргарита Гертруда Зела.
- Моля?
Напразно напрягах мозъка си...
- Ако предпочитате, Мата Хари.
Разбира се, предпочитах.
- Пети етаж - превари той моя въпрос. - Последната врата отдясно, след като излезете от асансьора. Така или иначе, Изиам ще ви упъти.
Изиам? За пръв път чувах това екзотично име.
Друга особеност на хотел „Шарм“ бе, че открай време и още повече сега, на всеки етаж имаше камериер.
Камериерът, който ме посрещна на петия етаж, беше пакистанец или може би шриланкиец, с мургава кожа и ослепителна усмивка. Дългите му мигли вероятно бяха изкуствени и придаваха на погледа му мекота, която веднага вдъхваше доверие.
Щом излязох от асансьора, той изключително любезно ме запита коя е моята стая и забързано ме отведе пред тъмночервена врата без каквото и да било обозначение.
Там не поиска бакшиш, а само запита:
- Ще се нуждае ли госпожицата от още нещо?
- Е, не... Не мисля.
Не се нуждаех от помощ, освен да поставя на мястото му онзи, който ме очакваше в тази стая. Щеше ми се да мога да приема онова, което ми предстоеше, хладнокръвно и дори с насмешка. Ала в момента нервите ми бяха опънати до скъсване и възприемах болезнено и най-малкия шум, най-незначителната игра на светлината върху червената врата. Мисълта какво ме очаква отвъд нея напомняше най-страшните кошмари от детството.
Изиам ме остави сама и след като стоях известно време със затаен дъх, накрая се осмелих да пъхна магнитната карта в четящото устройство. Чу се механично щракане, последвано от електронен зумер, и ми оставаше само да натисна дръжката на вратата, за да застана лице в лице с онова, което съдбата ми бе отредила.
Бях стъписана.
Объркана.
Очарована.
В стаята нямаше никого, но обстановката беше изумителна. Обзавеждането в стил „Бел епок“ ми напомняше фотография от началото на века с ориенталска обстановка, белязана от множество драгоценни и ярко оцветени предмети, които могат да се видят на Пазара на бълхите и в антикварните магазини. По стените имаше растителни мотиви с пълзящи по тях пълчища насекоми. Шкафът, масичката с богати орнаменти и скринът бяха изработени от три вида екзотично дърво, които не можех да разпозная. Ала усещането, че съм попаднала в миналото, се дължеше преди всичко на аксесоарите: няколко лампи „Гале“ от многоцветно стъкло и различни еротични статуетки от бронз, преди всичко сатири, вкопчени в голите тела на сладострастни девици. Вниманието бе привлечено от огромен параван с дървени решетъчни пана в ориенталски стил.
