Оказа се, че Сайкс още не му беше отговорил въпреки електронната разписка, че е отворил писмото му. Тръгна да се помотае по етажите с тайната надежда, че ще се натъкне на Сайкс и ще разбере как оценяват участието му в разследването. Беше писал хиляди рапорти, но този бе стигнал чак до Главната квартира — нещо, което не се случваше особено често на смотаняци като него, лишени от каквито и да било шансове за по-добра кариера. Но когато знаеш, че скромните ти опити за логическа композиция ще попаднат пред очите на самия директор, космите на врата ти неизбежно настръхват.
Видя собствената си физиономия на информационното табло в коридора редом със снимката на Симпсън. И двете бяха окачени под графата „Специални задачи“. Джей О, подхвърли той на дамата с маслинена кожа, която го гледаше от снимката. Май ще е най-добре да се прибереш в родната Алабама. „Татенцето“ сигурно ще се зарадва.
Уби още малко време зад бюрото, след което реши, че ако Сайкс иска да разговаря с него, ще намери начин да го открие.
Излезе от сградата, напълни дробовете си с хладния вечерен въздух и се усмихна. Мисълта за Кейт Адамс придаде на походката му отдавна забравена пъргавина.
Но едва направил няколко крачки, Алекс си даде сметка, че не му се прибира. Искаше да поговори с някого. За съжаление всичките му по-близки приятели бяха женени, а това означаваше, че ако не са дежурни, със сигурност са посветили скъпоценното свободно време на семействата си.
Всичко това му напомни, че в рамките на следващите три години трябва да вземе някои важни решения. Дали просто ще се пенсионира, или ще си потърси нова работа? Повечето му колеги предпочитаха второто: живееха с пенсията си, а чековете от новата работа спестяваха. Системата беше известна като „двойно кранче“ и беше абсолютно законна. На практика тя беше единственият начин да компенсираш ниското заплащане, което получаваш в обществения сектор.
Голяма част от съзнателния живот на Алекс Форд бе изтекъл като вода между пръстите му. Усвояваше тънкостите на занаята, преследваше закононарушителите в осем различни департамента, пръснати из цялата страна, а след като се прехвърли в охранителния сектор, започна да скача от самолет на самолет, от град на град и от държава в държава. Беше толкова ангажиран да се грижи за другите, че не му оставаше време да се погрижи за себе си. И сега, когато най-сетне настъпи време да помисли за собственото си бъдеще, той изведнъж се почувства абсолютно неспособен да го направи. Откъде да започне? Какво умее да върши? Изведнъж усети, че го обзема паника, от която едва ли можеше да се избави с още някое мартини.
Спрял на ъгъла, Алекс беше парализиран от мислите за бъдещето си. От това състояние го извади жуженето на мобилния телефон. Погледна екранчето, но изписаните върху него име и телефонен номер не му говореха нищо. Изтекоха няколко секунди, преди да включи, че звъни Ан Джефрис, годеницата на покойния Патрик Джонсън.
— Ало?
— Не очакваше, че ще разбера, нали? — изкрещя жената с такава сила, че той неволно отмести апарата от ухото си. — Изобщо не ти мина през ума да ми съобщиш, че мъжът, с когото се готвех да прекарам
— Мис Джефрис…
— Ще те дам под съд! Ще подам жалба срещу гадните ФБР и Сикрет Сървис! И лично срещу теб и оная кучка, която ти се води партньорка!
— Почакайте, почакайте! Разбирам, че сте разстроена, но…
— Разстроена ли?! Това понятие е на светлинни години от чувствата, които ме вълнуват! Не стига, че убиха Пат, но сега съсипват и името му!
— Мис Джефрис! Аз само си върша работата…
— Спести жалките си обяснения за адвоката ми! — прекъсна го тя и затвори.
Алекс прибра телефона и напълни гърдите си с въздух. На кого ли още ще се обади тази? Най-вероятно на „Уошингтън Поуст“ или на „Шейсет минути“, или пък на всичките му началници. Извади телефона и набра номера на Сайкс. Включи се гласовата поща, но Алекс беше готов и изстреля кратко послание за току-що проведения експлозивен разговор с покрусената годеница. Е, направих каквото трябва, въздъхна той. Тая работа и без това ще се размирише.
Вече съвсем не му се прибираше у дома. Искаше да ходи. И да мисли.
Както ставаше обикновено, разходката го отведе пред вратите на Белия дом. Кимна на неколцината агенти, които познаваше, и размени няколко думи с един цивилен колега, който пиеше изстиналото си кафе в черен събърбан. Преди години двамата бяха започнали заедно службата си в оперативното бюро на Луивил, но после пътищата им се разделиха.
Тази вечер „диригентът“ давал официална вечеря, съобщи приятелят му. А на другата сутрин тръгвал на предизборна обиколка в Средния запад, след която щял да присъства на траурния митинг в Ню Йорк по случай годишнината от 11 септември.
